Макиавели въздъхна.
— Тоя едноокият е Один.
Били го изгледа тъпо.
— Сигурно си имал куче като малък? — попита италианецът.
— Разбира се.
— Как го наричаше?
— Хлапе.
— Наричал си кучето си Хлапе?
Американецът се ухили.
— Това беше, преди да получа прякора си.
Макиавели кимна.
— Один — тоя едноокият — има два вълка. Гери и Фреки.
— Хубави имена. Силни.
— Думите означават лаком и ненаситен и ги описват абсолютно точно. Големи са колкото дребни магарета. Той ги води на една обща каишка.
Били се обърна да погледне към мъжа с превръзката на дясното око.
— Окото в битка ли го е загубил?
Макиавели поклати глава.
— Не. Сам си го е извадил. За да плати с него на един великан. Още ли мислиш, че можеш да се справиш с него?
— Може пък и да не мога.
Италианецът посочи с брадичка към вратата.
— А колко дълго мислиш, че ще издържиш срещу върховния воин, Марс Ултор?
Били разпери дясната си длан, обърната надолу, и я разклати насам-натам.
— Или срещу Хел, която властва в царство на мъртвите?
— Не много — призна Били.
— Не много — съгласи се Макиавели. Наведе се напред и доближи устни до ухото на американеца. — И не забравяй, че Хел не придиря какво месо яде.
Били преглътна тежко. Очите му се стрелнаха към останките на глигана.
— Това лесно би могъл да си ти — рече Макиавели.
— Наистина ти харесва да ми говориш всички тези работи, нали?
— Образователно е.
— Добре тогава, господин образовател и велик стратег. Кажи ми как ще се махнем от този остров.
Макиавели понечи да поклати пак глава, когато внезапно мъглата се раздвижи и се завихри между двамата мъже като духната от силен вятър. В двора за разходки обаче нямаше вятър. Въздухът бе изпълнен с водни капчици. Те наедряха, сливайки се една с друга.
И изведнъж във въздуха се оформиха очертанията на глава.
Появи се лице: беше дълго и тясно, и личеше, че някога е било красиво. На мястото на очите имаше две дупки и още една на мястото на устата. После мъглата се сгъсти, водните капчици побеляха и се превърнаха в коса, и лицето придоби форма и плътност. Появи се подобие на дрехи: свободна бяла ленена риза, затъкната в дълги до колената панталони. Краката изчезваха току под коляното и не се виждаха стъпала.
— Призрак… — извика Били.
Устата на призрака се отвори и затвори, а после се чу глас. Той представляваше поредица от пукания на водни мехурчета.
— Аз съм Хуан Мануел де Аяла. Аз открих Алкатраз.
— За мен е чест да се запознаем. — Макиавели се поклони и настъпи леко Били.
Били побърза да кимне.
— Чест е. Разбира се.
— Вие на страната на Вълшебницата Пернел Фламел ли се борите? — попита призракът.
— Борим се срещу един и същи враг — рече предпазливо Макиавели.
— Значи имаме обща кауза — обяви призракът. — Следвайте ме.
Глава 14
Прометей вдигна ръка в желязна ръкавица.
— Дръжте се. Всеки момент ще достигнем най-високата точка на плъзгането си.
Повредената рукма вимана увисна за миг във въздуха. После внезапно се наклони. В същото време всички тъмни екрани се напукаха и пръснаха, металните плоскости на пода затрепериха и се изтръгнаха от местата си, и към стените полетяха болтове и гайки. В машинариите под краката на Прометей пламна малък пожар. Той го стъпка.
— А сега ще започнем да падаме.
Виманата рухна надолу. Уилям Шекспир превърна един изненадващо тънък писък в кашлица.
Тъмнокожият Сарацински рицар посегна да го потупа по ръката.
— Сигурен съм, че човек, който е писал толкова много за смъртта, трябва често да е мислил за нея. Ти си писал за умирането, Уил — рече Паламед.
— Много — отвърна Шекспир с леко разтреперан глас. — Но не толкова за падането, премятан ето и разбиването в огнено кълбо.
— Съмнявам се, че ще има огнено кълбо — каза Прометей.
— Много утешително. Значи остава само падането, премятането и разбиването.
Жана д’Арк се приведе напред.
— Винаги съм харесвала онази твоя строфа: „Какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън…“10 Много поетично. Отношението е много френско. Изненадвам се, че го е написал англичанин — добави тя с тънка усмивка.
— „Хамлет“ — каза Уил, усмихвайки се немощно. — Една от любимите ми творби.