Паламед се ухили и зъбите му се белнаха върху тъмното му лице.
— А какво ще кажеш за: „Донес ми вест за глад, провал, ярем — смъртта по-страшна е, а всички мрем“?
— „Ричард II“ — отвърна Шекспир. — Очаквах, че ще се сетиш за това. Чудесна строфа, макар да съм я писал аз.
Сен Жермен кръстоса крака.
— Трябва да призная, че винаги съм си падал по „Крал Джон“: „О, смърт! Старико смърт!… Ела при мен, о мой любим жених, и в твойта паст озъбена ще видя най-сладката усмивка“. — Той метна поглед към жена си. — Още едно твърде френско отношение, не смяташ ли?
— Определено. Уил, в теб трябва да има френска кръв — настоя тя.
Барда събра ръце в скута си и кимна вежливо. Подобно на повечето писатели, той обичаше да говори за своите творби и видимо се бе ободрил при повдигането на темата.
— Е, признавам, че известно време живях със семейство френски хугеноти в Крипългейт11 в Лондон.
— Френско влияние. Знаех си! — възкликна Жана и плесна с ръце.
— Свършихте ли вече с цитатите за смъртта? — сопна се Скатах.
— О, имам още — предложи Шекспир.
— И тези ми стигат! — Скатах затвори очи и вдиша дълбоко. Някога й бяха казали, че ще умре на екзотично място, а тя предполагаше, че трудно ще се намери нещо по-екзотично от вимана над легендарния остров Дану Талис.
Смъртта не я плашеше. Тя бе прекарала целия си живот като воин. Винаги очакваше, че може да умре, и на няколко пъти през хилядолетията това замалко не се случи. Съжаляваше само че няма да може да види пак сестра си. Ифа бе пожертвала живота си, за да задържи ужасната Коатликуе далеч от това Сенкоцарство и от Скатах. А сега самата Ифа бе затворена в тъмния свят на Коатликуе, обречена на цяла вечност страдания, освен ако не бъде спасена. Само че кой щеше да я спаси? Кой би бил толкова дързък или смел, че да влезе в царството на Коатликуе? Скатах се бе заклела, че ще спаси сестра си, но сега изглеждаше, че няма да може да удържи на думата си.
— Чичо, ти не изглеждаш особено разтревожен от неизбежната ни смърт — каза тя на Прометей.
— За последен път ти повтарям, момиче, не съм твой чичо — сопна се червенокосият Древен.
— Не още — сопна му се в отговор Сянката. — Но за стотен път ти повтарям, че ще бъдеш. И така… сега ще се разбием и ще умрем ли?
— За разбиване, ще се разбием. А дали ще умрем? Може би. Зависи дали изчисленията ми са били верни.
Скатах се оттласна от седалката си и отиде със залитане до един напукан илюминатор.
Носеха се право към една гора. Скатах поклати глава. Това не беше възможно. Бяха се издигнали прекалено високо и не бяха падали чак толкова дълго — как можеше да има дървета толкова близо?
Не дървета, осъзна тя изведнъж. Дърво — само едно. Падаха към короната на едно-единствено дърво.
Скатах се хвърли през кабината, блъскайки се в стените, за да надникне през друг, а после и през трети илюминатор. Дървото беше великанско. Огромно и усукано, то се издигаше пред тях като гигантска зелена стена. Тя изви глава, за да погледне нагоре и надолу. Дънерът изчезваше в горите далеч под тях, а върхът на дървото пробиваше облаците, протягайки се високо в небето. Тя виждаше само малка част от него, но тази част беше грамадна.
— Игдразил — прошепна Скатах.
— Единственото дърво — потвърди Прометей.
— Първият Игдразил на Дану Талис — изрече с благоговение Скатах.
— Пръв ли? Той е единствен по рода си.
Скатах отвори уста да отговори, но после я затвори, без да каже нищо. Беше виждала Игдразил и преди. Но дървото, което бе видяла в Сенкоцарството край Мил Вали — макар да бе огромно, — изглеждаше жалко в сравнение с това. А и без това Дий го беше унищожил.
— Трябва да седнеш — нареди Прометей. — Веднага!
Сянката се тръшна обратно в креслото си и се вкопчи в подлакътниците. Всички виждаха как дървото се приближава. Светлината, проникваща през илюминаторите на рукма виманата, бе станала тъмнозелена и изглеждаше сякаш корабът пада в гора, макар че всъщност те се насочваха странично под ъгъл към Игдразил.
— Дръжте се! — извика Прометей, когато клоните задращиха и застъргаха по корпуса на кораба.
А после се блъснаха в масивния дънер на Световното дърво.
Виманата се разцепи надве.
Голяма пукнатина пробяга през кораба и предната половина с Прометей и Скатах се килна напред, засядайки в мрежа от дебели лиани и гигантски клони. Върху тях се посипаха листа. Едната половина на кораба, където бяха Жана, Сен Жермен, Уил и Паламед, бе уловена от група клони, които се огънаха под тежестта й, а после се счупиха, оставяйки я да падне върху гигантски, широк колкото улица клон няколко метра по-надолу. Корабът се заклатушка там за миг; после клонът се наклони с пукот. След миг изпращя пак и във въздуха полетяха трески. Под него нямаше нищо друго, освен безкрайно падане до облаците далеч долу.