Скатах изпълзя от предната половина на виманата, сграбчи една лиана и бързо направи от нея дълго въже. Върза единия му край около клона, на който лежеше, и го спусна в кораба долу.
Прометей свали със зъби металните си ръкавици, уви втора лиана около кръста си и я спусна в задната половина на кораба, почти право в ръцете на Сарацинския рицар.
— Бързо, бързо! — изкрещя Скатах. Виждаше, че клонът, на който се крепи виманата, ще се прекърши всеки момент.
Насинен и оцапан с кръв от едно порязване на челото си, Сен Жермен вдигна изпадналата в безсъзнание Жана от седалката и я метна на рамо. Стисна с едната си ръка лианата на Скатах, после я омота около краката си и започна да се набира с пъшкане по нея. Скатах заби крака в клона и задърпа, скърцайки със зъби, напрегнала мускулите си до краен предел.
Паламед вдигна треперещия Уил Шекспир, омота лианата на Прометей около него и я завърза под мишниците му. Погледна нагоре към червенокосия Древен и кимна.
— Тегли.
Мускулите на огромните ръце на Прометей се издуха и той задърпа Шекспир към безопасността.
Клонът изскърца отново, после изпращя. И се счупи.
Паламед скочи, точно когато клонът се отдели от дънера на дървото, улови се за десния крак на Уил и увисна, полюшвайки се леко насам-натам.
Прометей изпъшка от допълнителната тежест. Лианата в ръцете му започна да се изплъзва, жулейки плътта му, протривайки я до кръв; после се заразнищва. Древният изрева от безсилие.
— Уил — каза Паламед, гледайки нагоре. — Трябва да се пусна…
— Не! — В очите на Барда се появиха сълзи. — Недей, моля те…
— Уил, ако не го направя, и двамата ще умрем. А няма нужда да става така.
— Чакай… — прошепна Шекспир. — Чакай…
— За мен беше чест да сме приятели толкова векове…
— Не!
— Когато всичко това свърши, можеш да помислиш дали да не се върнеш към писането. Напиши ми една добра роля, направи ме наистина безсмъртен. Сбогом, Уил. — Пръстите на Сарацинския рицар се разтвориха.
Чу се свистене и едно ласо от лиана се уви около гърдите на Паламед, точно когато той се пусна. Изведнъж десетки лиани и лози се спуснаха и увиха около Жана, Сен Жермен, Уил и Паламед като гигантска паяжина, уловиха ги и ги задържаха. После се издигнаха обратно, изтегляйки ги на безопасно място върху широкия клон, където ги пуснаха безцеремонно. След като свършиха това, лианите се скриха отново сред листака, оставяйки членовете на групичката разтреперани, но живи.
На края на клона се появиха две фигури.
— Сега загазихме — измърмори Прометей. — Тя няма да е доволна. — Той съсредоточи вниманието си върху разранените си ръце и се зае да вади тресчици от твърдата плът.
В зелената светлина беше трудно да се различат подробности, но една от фигурите бе висока и широкоплещеста, облечена изцяло в черна броня от метал и стъкло, с яркосини очи, които рееха изпод богато украсения шлем. Втората бе жена на средна възраст с черна като антрацит кожа и леденобяла коса, която падаше по рамената й. Беше облечена в блестяща роба, която при всяка нейна крачка трепкаше в зелено и златно.
Жената отиде до Прометей, сложи ръце на кръста си и тропна раздразнено с крак.
— Ти се разби в дървото ми. Отново.
— Съжалявам, господарке. Бяхме в голяма беда.
— Повреди ми дървото. Ще са му нужни векове, за да се изцери. — Гласът й се снижи до заговорнически шепот. — Този път дори счупи няколко клона. Това няма да му хареса.
— Ще се извиня. Многословно — добави той. — И ще направя жертвоприношение на корените.
— Това може и да свърши работа. Нека жертвоприношението да е добро. Нещо голямо. Погрижи се да има кости. То обича кости. — Жената се огледа. — Е, значи те най-после пристигнаха. Авраам беше прав, за пореден път. Макар че не спомена нищо за това, че ще се разбият в дървото ми. — Тя изгледа всички подред. — Струват ми се съмнителна шайка. Особено тази. — Посочи към Скатах. После се наведе напред и подуши. — Не те ли познавам?
— Не още. Но ще се запознаем.
Жената подуши пак.