— Познавам майка ти. — Още едно подушване. — И оня непрокопсаник брат ти.
Жана пристъпи между двете жени.
— Прометей, къде са ти маниерите? Защо не ни представиш? — предложи тя.
— Разбира се — отвърна Прометей. — Дами и господа, разрешете ми да ви представя Древната Хеката, Триликата богиня. — Жената се поклони грациозно и роклята й проблесна в изумрудено. — И разбира се, Защитника, Уицилопочтли.
— Марс — ахна смаяно Скатах.
— Това име не ми е известно — избоботи воинът.
— Ще бъде — промърмори тя.
Глава 15
Никола и Пернел седяха един до друг на металните седалки пред „Хард рок кафе“ до входа на Кей 39. Макар че едва минаваше седем вечерта и слънцето нямаше да залезе още час и половина, мъглата се бе погрижила нощта да падне преждевременно. Студен, влажен, сив сумрак обгръщаше всичко и видимостта бе спаднала до няколко крачки. Движението бе слабо и улиците вече започваха да опустяват. Даже някои от ресторантите и магазините по Кей 39 бяха затворили.
Никола си пое дъх.
— Е, никога не съм мислил, че ще прекарам последната вечер от живота си, седнал пред един ресторант в мъглата на Сан Франциско. Винаги съм искал да умра в Париж.
Пернел посегна да стисне пръстите му.
— Помисли си за алтернативите — каза тя, минавайки на френския от тяхната младост.
— Вярно — рече той с нежност. — Можеше да седя тук и сам.
— Или пък аз — каза тя. — След всички тези години… радвам се, че сме още заедно.
— Само благодарение на теб — промълви Алхимика. Обърна се да погледне жена си и ръката му докосна античния скарабей, който носеше окачен на врата си, под ризата. През последните няколко часа се бяха случили толкова много неща, че му се струваше, че е било преди цяла вечност, но всъщност малко по-рано днес Пернел бе използвала аурите на Цагаглалал и Софи, за да прехвърли част от собствената си аура в скарабея и оттам — в Никола. Беше му дала още двайсет и четири часа живот. В замяна бе скъсила своя със също толкова. Не се нуждаеха от часовник, за да разберат, че им оставаха малко повече от деветнайсет часа. Не възнамеряваха да спят тази нощ.
Пернел посегна и допря длан до бузата на Никола.
— Казах ти: не искам да живея в свят без теб.
— Нито пък аз без теб — рече той тихо. Знаеше, че прехвърлянето на аурата бе струвало ужасно много на жена му. Виждаше го в новите бръчки в ъгълчетата на очите й и край устата й.
Тъй като го бе наблюдавала в продължение на векове, Пернел можеше да разчете изражението му толкова ясно, сякаш бе изрекъл мисълта си на глас.
— Да, остаряла съм — каза тя. — Посивявам с всеки изминал час. — Докосна дългата си коса и я отметна от лицето си. — Винаги съм казвала, че ще ми побелее косата от теб. — Посегна и прокара ръка по главата му, покрита с рядка черна четина. По бузите и брадичката му тъмнееха наболи косми. — Докато ти… моята аура май ти се отразява добре. Изглеждаш млад.
— Не чак толкова — подразни я той.
— Не чак толкова — съгласи се тя. — Но достатъчно. Никой не би предположил, че след няколко месеца ще навършиш шестстотин седемдесет и седем години.
Той стисна ръката й.
— Никога няма да отпразнувам този рожден ден. Но все пак — добави с усмивка — шестстотин седемдесет и шест не е зле.
— Помни, всеки път, когато използваш аурата си, хабиш от малкото енергия в скарабея. — Тя докосна камъка, който Никола носеше на врата си. Бяла искра прескочи между пръстите й и плата.
— Ще се постарая да я пазя до момента, в който имам нужда от нея.
— Това ще е скоро. Онзи номер с папагала може да ти е струвал час–два живот.
Никола поклати глава.
— Около трийсетина минути. И си заслужаваше. Бях забравил какво удоволствие е да летиш. Освен това научих много неща. Открих, че Макиавели и Били вече са наши съюзници.
— Нямам му доверие.
— На кого?
— И на двамата. Но особено на Макиавели. С Дий поне винаги знаеш какво е положението.
— Винаги съм изпитвал известно съжаление към английския магьосник — призна Никола. — А към италианеца съм хранил неохотно уважение. Мисля, че при други обстоятелства бихме могли да станем приятели.
Вълшебницата направи гримаса.
— Помниш ли връх Етна? — попита тя.
— Ти го победи. И освен това го рани.
— Той те отрови. И накара вулкана да изригне!
— Честно казано, не мисля, че вината е изцяло негова. Това, което пробуди вулкана, беше страничен продукт от твоята аура. Но виж… сега времената са странни. Стават много неща, за които нямаме и представа. Нека приемаме съюзници които и да са те. Освен това — добави той с широка усмивка — до сутринта ще сме мъртви и това няма да е наш проблем!