— Генетични манипулации? — попита Вирджиния.
— Нещо такова — каза Озирис. — Комбинация от знанията на Земните господари, Архонтите и Великите древни, задействана от нашите аури. Двамата с Изида създаваме безчет Сенкоцарства. Трябва да ги заселим. А човеците не са подходящи за всеки свят. Средностатистическият човек се бори за оцеляване дори тук. Затова ги изменяме леко, даваме им повече предимства. Жените–котки например ще се справят добре в свят-джунгла, а кучетата и прасетата ще ги изпробваме като ловци и следотърсачи. Те са достатъчно приспособими, за да живеят в множество различни среди.
— Това наука ли е или магия? — попита Вирджиния.
— Кой беше казал, че всяка достатъчно напреднала наука е неразличима от магията? Айнщайн? Нютон?
— Кларк — рече тя тихо.
— Човеците по принцип са уязвима раса. Ние им предоставяме някои от предимствата, които природата е забравила да им даде.
— Хората са се разселили по цялото земно кълбо, на места с какви ли не условия, без вашите предимства — рече ледено Вирджиния. — Те се приспособяват — винаги са го правили и винаги ще го правят. Това, което вършите, е грешно.
— Мненията ни по този въпрос се различават.
— Ненавиждам тези думи.
Озирис и Вирджиния Деър седяха от двете страни на кръгъл басейн в малък затворен двор. Над тях имаше шарена копринена тента, която ги пазеше от косите слънчеви лъчи. Въздухът бе напоен с аромата на цветя. Вирджиния бе израсла в гората и по-късно бе учила ботаника и градинарство, но разпознаваше твърде малко от заобикалящите я растения. Огромни водни лилии покриваха повърхността на басейна и почти прозрачни жаби с големина на нокът се движеха бавно по листата им, следвайки слънцето. Жабите фучаха като котки.
Озирис се бе преоблякъл в свободна бяла ленена риза и бели панталони, които свършваха доста над глезените му. Ходилата му бяха боси и американската безсмъртна забеляза, че ноктите на краката му са боядисани в черно.
— Какво стана с анпу? — попита Озирис.
В гранитно сивите очи на Вирджиния трепна златна искрица, когато тя извърна поглед от масата.
— А, това ли? — рече безгрижно. — Стояха на пътя ми.
— Щяха да се махнат, ако се бяхте идентифицирали. Това беше грешка. — Озирис се усмихна, но усмивката му не бе нищо повече от движение на устните — в нея нямаше вложено искрено чувство.
— Грешката им беше, че се опитаха да ме спрат.
— Винаги ли се разправяш толкова безмилостно с онези, които стоят на пътя ти?
— Да. — Усмивката й бе досущ като тази на Древния. — Не понасям никого и нищо, което се опитва да ограничи свободата ми.
— Ще го запомня.
— Запомни го. Израснала съм без нищо. Без дрехи, без храна, без пари, без собственост. Единственото, което имах, бе свободата. Научих се да я ценя.
Озирис събра длани пред лицето си.
— Ти си интересна личност, Вирджиния Деър.
— Не бих казала. Всъщност съм много простичка личност и правилото ми е също толкова просто: не стой на пътя ми и аз няма да стоя на твоя.
— И това ще запомня.
Смехът на Софи ги накара да се обърнат. През една стъклена стена зърнаха близнаците, които изследваха огромната кръгла къща.
— За първи път я чувам да се смее — отбеляза безсмъртната и се обърна пак към Древния, за да го изгледа внимателно. — Пристигането им тук не беше изненада. Оставам с впечатлението, че се приближаваме към завършека на някакъв план, съставен много отдавна.
Озирис се облегна в стола си, който бе издялан от къс чисто злато, и отново събра ръце пред лицето си.
— Много си проницателна.
— Който ме подценява, го прави на свой собствен риск. — Тя се усмихна. — Моят Древен господар го стори… а ти знаеш какво се случи с него.
— Чудя се дали ще бъдеш толкова смела без флейтата си — отбеляза Озирис.
Вирджиния бръкна под ризата си и извади простата дървена флейта. Изтръска я от платнения й калъф и слънчевата светлина заигра по спиралните шарки, издълбани в дървото. Озирис се вцепени и тя забеляза как ръката му се спусна към стола. Предположи, че в някой от подлакътниците има скрито оръжие — може би нож или шурикен. Изведнъж Вирджиния хвърли флейтата срещу Древния.
Озирис улови инструмента във въздуха — а после изсъска, когато плътта на ръката му зацвърча и задими. Метна флейтата към басейна, но Вирджиния я хвана, завъртя я веднъж, за да я накара да запее, а после я мушна обратно в калъфа и я прибра под дрехите си с едно плавно движение.