Озирис падна на колена и пъхна ръката си във водата.
— Можеше да ме предупредиш — каза той.
— Ако ти бях казала, че няма да можеш да я задържиш, щеше ли да ми повярваш?
— Вероятно не — призна той.
— Една демонстрация струва колкото хиляда думи.
— Попадал съм на такива артефакти и преди — каза Озирис.
— Някои са дело на Земните господари или Архонтите. Никога не успях да разбера защо Древните не могат да ги докосват. Ти знаеш ли?
— Да — каза тя простичко.
— Но няма да ми кажеш.
— Не, няма.
Озирис се върна до златния си стол и седна. От дясната му ръка върху белите плочи капеше вода.
— Госпожице Деър, ти си истинска находка — промърмори той. — Изведнъж осъзнавам, че от векове съм използвал грешния човешки агент. Дий беше глупак — полезен глупак, признавам. Но трябваше да използваме теб.
Вирджиния Деър поклати глава.
— Вие винаги сте можели да контролирате доктора. Но нямаше да можете да контролирате мен.
Озирис кимна.
— Може и така да е. Но щяхме да се отнасяме с теб по различен начин.
— Имаш предвид честно?
— С него също винаги сме били честни — рече искрено Древният. — Но той рядко беше честен с нас; сигурно го знаеш.
— За какво са ви близнаците?
Озирис поднесе изгорената си ръка към устните си и облиза раната. Яркосините му очи се взираха спокойно в нея. После той внезапно се ухили.
— Бих могъл да ти кажа, но после ще трябва да те убия.
— Ако не ми кажеш, може пък аз да те убия. — Вирджиния отново имитира усмивката му.
— Можеш да се опиташ.
— Мога. Но не го искаш наистина — рече Вирджиния.
Изведнъж откъм къщата отекнаха гласовете на Софи и Джош.
Озирис и Вирджиния се завъртяха по посока на звука. Гласовете се усилиха, докато близнаците се приближаваха.
— Ето какво мисля — рече тихо Вирджиния. — Вие имате нужда от аурите им. Нуждаете се от силата на Златото и Среброто, за да направите нещо. Нещо зрелищно. Права ли съм?
— Не грешиш — призна Озирис.
— Само едно нещо ме тревожи — каза тя.
Лицето на Озирис остана безизразно, докато той продължаваше да облизва ръката си.
— Вие наистина ли сте техните родители?
— Те са наши деца — отвърна той след кратък размисъл. — Цял живот сме ги подготвяли за това.
Глава 17
Кетцалкоатъл ненавиждаше влагата. Носеше плътен вълнен костюм от три части, който бе купил в Лондон преди век, и се бе увил в дълго черно кожено палто с високо вдигната яка. Пъстър шал омотаваше шията му и скриваше долната половина на устата му. Освен това носеше черна широкопола шапка, на която бяха закичени пера от собствената му опашка. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици с кожена подплата. И въпреки всичко замръзваше. Мразеше това Сенкоцарство.
Пернатата змия се обърна, когато огромен черен кадилак с тъмни стъкла отби в изоставения паркинг на наблюдателницата „Виста Пойнт“. Лъскавата му повърхност бе осеяна с милиони водни капчици.
Кетцалкоатъл вдигна наполовина ръка, но после осъзна, че вероятно е невидим в сумрака и мъглата, и отново я свали. Започваше да съжалява за одевешното си импулсивно действие. Беше оцелял толкова дълго, защото бе самотник; рядко общуваше със себеподобни. Дори не помнеше кога за последен път се бе срещал с някой от далечното си минало. Винаги бе по-лесно да си имаш работа с човешки слуги; те можеха да бъдат контролирани.
От колата излезе шофьор в спретната униформа и с фуражка. Кетцалкоатъл си помисли, че в походката на мъжа — а нищо чудно да бе и жена — има нещо странно, а когато извърна глава, на Древния му се стори, че мярна изпъкнали чисто черни очи. Шофьорът свали фуражката си, разкривайки плешиво теме с дълги прилепови уши, преди да отвори задната врата.
Оттам излезе една фигура.
Беше висока и елегантна, увита в дълго палто от кожи на животни, каквито не бяха бродили по земята от еони. И имаше котешка глава. Това беше Бастет.
Кетцалкоатъл гледаше как Древната крачи през паркинга към него и изпита странно чувство, каквото не бе изпитвал от хилядолетия: страх. Опашката му, затъкната отзад в колана, се измъкна, подаде се изпод палтото му и затупка нервно по земята. Може би беше грешка, че се свърза с коткоглавата богиня.