— Много време мина, Кетцалкоатъл — каза тя на древния език на Дану Талис.
Пернатата змия повдигна шапката си и се поклони почтително.
— Твърде много.
Бастет килна котешката си глава на една страна и впи жълтите си очи с тесни зеници в него. Беше невъзможно да се разгадае изражението й, но Кетцалкоатъл остана с впечатлението, че е развеселена.
— Благодаря ти, че дойде — каза той. — Не знаех дали ще го сториш…
— О, ние Древните трябва да се подкрепяме — рече Бастет със съскащото си фъфлене. — Особено пък сега, в тези интересни времена. — Токчетата й затракаха по паважа, щом пристъпи напред, извисявайки се над по-ниския Древен. — Зарадвах се, когато ми се обади. Признавам, че бях изненадана. Но се и зарадвах.
Кетцалкоатъл се зачуди дали коткоглавата Древна говори саркастично; беше трудно да се определи заради хладнокръвното й държане.
— Отдавна се каня да се свържа с теб — промърмори той. — Но нали знаеш как времето все ни се изплъзва?
— Трябва да се събираме по-често, та ние сме на практика съседи — измърка тя.
Тогава той разбра, че Бастет наистина говори саркастично. Мразеше го заради онова, което бе станало на Дану Талис преди десет хиляди години.
— Значи имаш нужда от помощта ми?
— Да, помислих си, че би могла да ми съдействаш — призна той. — Вече сме толкова близо, победата е кажи-речи на една ръка разстояние. Не искам да оставям нищо на случайността.
— Много мъдро. — Бастет направи жест с дясната си лапа и ноктите й разсякоха мъглата. — Това твое дело ли е? Добър щрих.
— Благодаря. Предполагах, че ще го одобриш.
— Човеците винаги са се страхували от нощта. Особено от мъгливата нощ. Сигурно дълбоко в генетичната си памет помнят какво е да си плячка. — Богинята разкри зъбите си в свирепа усмивка.
Кетцалкоатъл вдигна ръка и посочи надясно. През кълбящата се мъгла се виждаха смътни метални очертания. Той премигна и зениците му промениха формата си, и изведнъж започна да вижда света в отсенки на червено и черно.
— Мостът „Голдън Гейт“ е тук. — Той посочи наляво. — Не съм сигурен дали можеш да го видиш, но ей там е Алкатраз…
— Виждам го. Да не би да забравяш коя съм, в какво съм се превърнала? — изсъска тя с горчивина.
— Промяната е засегнала всички ни — рече предпазливо Кетцалкоатъл.
— Но някои повече от други.
— Така е. — Пернатата змия продължи: — Зад Алкатраз е Островът на съкровищата, а точно зад него е мостът „Оукланд Бей“.
Бастет вдигна яката на коженото си палто.
— Не съм дошла тук за урок по география.
— Мъглата покрива всичко в радиус от сто и шейсет километра. Нищо не помръдва нито на сушата, нито в морето. Погрижих се да се случат безброй произшествия, така че властите са затънали до гуша в работа. Мостовете „Голдън Гейт“ и „Оукланд Бей“ вече са затворени. — Той погледна един голям часовник на китката си. — Скоро един петролен танкер ще прекоси средната точка на моста „Дъмбартън“ и ще избухне в пламъци.
— Откъде знаеш? — попита Бастет.
— Не обичам да оставям нищо на случайността. — Той погледна отново часовника си. — След пет минути ще има поредица от катастрофи край пунктовете за таксуване на моста „Сан Матео“, което напълно ще блокира мостовете. А след десет минути Тихоокеанската газова и електрическа компания, която осигурява голяма част от тока в тази част на страната, ще претърпи опустошителна поредица от компютърни аварии. — Кетцалкоатъл се ухили, показвайки острите си зъби. — Всичко ще потъне в мрак.
— Можеш ли да го направиш?
— О, да. Преди няколко години експериментирах на Източното крайбрежие. Голямото спиране на тока в североизточните щати мина успешно.
— Много впечатляващо. Е, в такъв случай за какво съм ти аз? — попита Бастет.
— Нали знаеш, че сме събрали същества на Алкатраз?
— Да.
— И знаеш, че Дий ни предаде.
— Знам, че беше обявен за утлага.
— Той трябваше да пусне зверовете от острова, но не го стори и сега е изчезнал.
— Нямаш ли хора, които би могъл да използваш? — изсъска Бастет. — Не са ми останали никакви слуги толкова далеч на север.
— Възложих работата на двама от най-добрите си служители — Били Хлапето и Черния ястреб. — Той млъкна и се изкашля. — Придружаваше ги италианският безсмъртен Макиавели.
Бастет изсъска.