— Можеш ли да ми върнеш младостта?
Възцари се тишина. Със слабото си зрение Дий едва можеше да различи, че Маретю го гледа.
— Мога — каза той накрая. — Но няма да го сторя.
Дий не разбираше защо този човек щеше да го спаси, само за да го остави да умре.
— Защо не?
— Наречи го последствие или може би справедливост. Ти не си добър човек, доктор Дий, и трябва да платиш по някакъв начин за ужасните си престъпления. Това, което ще направя обаче, е да ти върна малко от твоята сила и достойнството ти. — Маретю сложи ръка върху темето на доктора и натисна.
През Дий премина нещо като електрически шок и той усети боцкане по цялото си тяло. В стомаха му се разля топлина, която потече нагоре през гърдите и по ръцете му, а едновременно с това плъзна по бедрата, прасците и стъпалата му. Той моментално се почувства по-силен.
— И зрението също — рече той умолително. — Върни ми зрението и слуха.
— Алчен си, докторе. Това винаги е било твоя слабост…
— Ти ме доведе на това чудно място, най-изумителния град в историята на Земята. Но аз не мога да го видя или чуя. Щом си ме наблюдавал цял живот, знаеш, че винаги съм бил тласкан от жажда за знания, от неутолимо любопитство. Моля те. Позволи ми да видя това място, за да мога да го помня през времето, което ми остава.
Маретю се приведе напред, сложи показалеца и кутрето си върху очите на Дий и натисна леко. За миг Дий усети силна болка — сякаш нещо прониза черепа му, — а после Смъртта вдигна ръката си и той отвори очи. Сенките си бяха отишли и всичко бе отчетливо и на фокус. Можеше да вижда. Вдигна поглед към Маретю. Долната половина от лицето на мъжа бе увита с дебел шал, а над него чифт яркосини очи се взираха в доктора с нещо като любопитство или веселие.
— Доволен ли си, докторе?
Дий се намръщи.
— Май сме се срещали — рече той бавно. — Струваш ми се познат.
— Срещали сме се много пъти. Ти просто не знаеше, че съм аз. Аз бях лицето в огледалото, гласът в сенките, силуетът в нощта. Аз бях авторът на онези анонимни бележки, които получаваше, а по-късно и анонимните имейли. Аз бях гласът от съобщенията на телефонния ти секретар и есемесите с правописни грешки на телефона ти.
Дий се втренчи ужасено във фигурата.
— Мислех, че моите Древни господари разговарят с мен.
— Понякога бяха те. Но невинаги.
— Ти обаче не си свързан с тях?
— От хилядолетия осуетявам плановете им.
— Ти си ме манипулирал — обвини го Дий.
— О, стига, не се прави на толкова шокиран. Ти самият цели векове си манипулирал другите.
Дий се изправи бавно. Още бе старец. Предполагаше, че тялото му бе като на жизнен осемдесетгодишен дядо, но зрението и слухът му бяха като на младеж. Слезе от виманата и се огледа.
Бяха кацнали на широка площадка близо до върха на кристална кула, покрита с белези от битка. Земята бе осеяна с останки от оръжия и парчета броня, а камъните бяха оплискани с черна и зелена течност, само че трупове нямаше.
Маретю закрачи към един вход и черното му наметало с качулка заплющя зад него. Рамката на вратата и камъните около нея бяха надупчени и нащърбени, а подът бе хлъзгав от същата черна и зелена течност. По него имаше и капки кръв, която приличаше на човешка, а такава бе размазана и по надупчените бели кристални стени.
— Какво е станало тук? — попита Дий.
— Имаше битка. Всъщност по-скоро касапница. Неотдавна. — Гласът на Маретю представляваше дрезгав шепот. — Гледай да не се хлъзнеш — подвикна той през рамо. — Падането до долу е дълго.
Дий се наведе и вдигна нещо, което му заприлича на счупено копие. Върхът му липсваше — изглеждаше гладко отсечен. Подпирайки се на дървения прът като на бастун, той последва Смъртта през вратата в малка кръгла стая. Помещението беше празно.
— Къде си? — попита Магьосника и гласът му отекна в стаята, докато се оглеждаше. Забеляза, че на пода има още кръв, и когато плъзна крак по нея, течността се размаза. Беше прясна.
— Тук горе. — Отговорът дойде откъм някакво скрито стълбище.
— Къде?
— Тук.
Дий последва звука от гласа на Маретю и откри стълбището. Опря счупеното копие на първото стъпало и се взря към мрака горе.
— Къде отиваме? — извика той.
— Нагоре.
Магьосника пристъпи тежко на стъпалото.
— Къде? Защо?
Лицето на Маретю се появи над него и макар че устата му бе скрита, Дий знаеше, че се усмихва.
— Че как, докторе, дойдохме да видим Авраам Мага. Името ти е познато, разбира се?