Устата на Магьосника се отвори и затвори от изумление.
— Виждам, че е така. — Сините очи на Смъртта се присвиха. — Той иска да си получи книгата обратно.
Глава 19
Стаята беше огромна.
Софи Нюман седеше на легло, което бе по-голямо от нейната стая в къщата на леля Агнес в Сан Франциско. Всъщност може би бе по-голямо и от целия горен етаж. Не се съмняваше, че тази стая е специално приготвена за нея. Всичко — от гигантската вана в пода до големите стаи–гардероби и плочките — беше или от сребрист метал, или от сребрист плат, или пък посребрено. Дори рамката на леглото бе изляна от масивно парче метал. Три от стените бяха лъснати до идеален блясък; четвъртата представляваше плъзгаща се стъклена стена, обърната към огромен двор. Върху сребърното нощно шкафче стоеше орнаментирана сребърна рамка. В нея бе поставена една от любимите й снимки — на цялото семейство Нюман, застанало сред руините на Мачу Пикчу високо в перуанските планини. Всички се смееха, защото Джош бе стъпил във фъшкия на лама и бе изцапал обувката и чорапа си.
Нямаше нужда да види стаята на Джош, за да знае, че е обзаведена и украсена в чисто злато.
Но това, което я убеди, че стаята е била приготвена специално за нея, беше таванът. Той бе боядисан в наситено тъмносиньо. Тя се отпусна на леглото и се взря нагоре. Сребърни звезди оформяха съзвездието Орион, а един голям светъл полумесец заемаше ъгъла точно срещу леглото й.
Майка й бе изрисувала същия таван в стаята й в къщата на леля Агнес.
Софи прекоси сребърната стая и отвори двукрилата врата на стаята-гардероб. Ахна изненадано: на закачалките и полиците над тях бяха подредени всички дрехи, които бе оставила в Сан Франциско: джинси, суитчъри, рокли, бельо. Но когато прокара ръка по чифт джинси, откри, че са твърди, защото никога не са били носени. Всички дрехи бяха чисто нови, някои още с етикетите. Тя влезе и тръгна между редиците закачалки, плъзгайки пръсти по дрехите. Всички й бяха познати: тук бе всяка дреха, която бе купувала или бе получавала като подарък от майка си и леля си през последната година, дори суитчъра в зелено, бяло и златно на бейзболния отбор на Оукланд, който й бе подарил Джош. Обувки, ботуши и гуменки се редяха по пейчици на пода. Изведнъж Софи се засмя на глас: никога не би предположила, че куриерските компании доставят до Дану Талис.
— Ехо? — На вратата се почука и тя се обърна, когато Изида — или пък беше Сара, майка й — отвори и надникна в стаята. — Ето те и теб. Надявам се, че всичко ти допада.
— Да… да, всичко е… страхотно — каза Софи, макар че гласът й не бе много ентусиазиран. — Просто оглеждах дрехите.
— Баща ти мислеше, че ще ти е по-лесно да свикнеш тук, ако си заобиколена от познатите си вещи.
— Благодаря. Просто съм леко стъписана. Е — добави тя, — може би повече от леко.
— О, Софи. — Изида пристъпи в стаята. Беше свалила бялата керамична броня и сега носеше прости ленени риза и панталон. Малките й стъпала бяха боси и Софи забеляза, че ноктите им са боядисани в черно, подобно на ноктите на ръцете й. Доколкото знаеше, майка й никога по-рано не си бе боядисвала ноктите на краката. — Знам — наистина знам — колко ти е трудно.
Смехът на Софи бе треперлив. Изведнъж я обзе гняв. Да не би да очакваха от нея просто да приеме всичко това, без да задава въпроси?
— Освен ако наскоро не си открила, че майка ти е Древна на десет хиляди години от Дану Талис и е кръстена на египетска богиня, не мисля, че имаш представа как се чувствам.
— Всъщност не съм кръстена на египетската богиня; аз бях египетската богиня. — Жената се усмихна и в ъгълчетата на устата и очите й се появиха бръчици. В този момент тя наистина приличаше на Сара Нюман. — Но аз съм твоята майка, Софи, и искам да знаеш, че всичко това бе направено, за да защити теб и брат ти.
— Защо? — попита Софи.
Изида прекоси стаята, оставяйки влажни отпечатъци с босите си нозе върху сребърните плочки, и плъзна настрана стъклената стена, която гледаше навън. Стаята се изпълни с екзотични ухания. Ромолеше вода и в далечината се чуваха неясният говор на Озирис и звънливият смях на Вирджиния Деър.
— Нали притежаваш знанията на Вещицата от Ендор? — попита Изида.
Софи кимна бавно. Още докато майка й говореше, трепкащи непознати образи затанцуваха в периферията на зрението й и Софи разбра, че това не са нейните спомени.
… Изида и Озирис в бели брони, начело на армия от анпу, излизат от пламтящ град, яхнали огромни гущери. Нито един от мечкоподобните трупове, осеяли пътя, не приличаше на човек, и нито един не бе въоръжен.