Кетцалкоатъл намери мобилния си телефон на масата в кухнята. Набра лосанджелиския номер по памет. След петнадесетото иззвъняване отсреща му отговори ръмжащ глас.
— Пазиш ли още онази торбичка със зъби, която ти продадох преди хилядолетия? — започна Кетцалкоатъл. — Бих искал да си я откупя. Защо ли? Искам да я използвам, за да дам урок на семейство Фламел… и разбира се, да има с какво да се занимават, докато прехвърля създанията ни от острова — добави припряно.
— Колко искаш за нея? Безплатно!? Да, разбира се, че можеш да гледаш. Ще се срещнем на „Виста Пойнт“; ще се погрижа наоколо да няма човеци.
— Злото вече е на път… — прошепна Кетцалкоатъл. — И идва към теб, Алхимико. Идва към теб.
Глава 2
Софи Нюман отвори очи. Лежеше по лице на трева, която бе прекалено зелена, за да е естествена, и на пипане приличаше на коприна. Под лицето й имаше смачкани цветя, каквито никога не бяха расли по земята — малки творения от стъклени нишки и втвърдена гума.
Тя се претърколи по гръб и погледна нагоре… а после моментално стисна отново очи. Само преди миг се намираше на Алкатраз в залива на Сан Франциско и хладният, солен въздух бе напоен с миризмите на сурова енергия и твърде много зверове, натъпкани на едно място. Сега въздухът бе чист и свеж, изпълнен с екзотични ухания, а слънцето топлеше лицето й, отпечатвайки ярки образи върху ретините й. Тя отвори пак очи и видя как някаква сянка преминава пред слънцето. Примижа и различи овална форма от кристал и метал.
— О! — прошепна тя изненадано и посегна да бутне брат си.
— По-добре се събуди…
Джош лежеше по гръб. Отвори едно око и изстена, когато слънчевата светлина го удари в лицето, а после, щом осъзна какво вижда, цялата му сънливост изчезна и той се надигна рязко.
— Това е…
— … летяща чиния — довърши Софи.
Зад тях нещо се размърда и двамата се обърнаха, за да видят, че не са сами върху тревистия хълм. Доктор Джон Дий стоеше на четири крака и се взираше ококорено в небето, а до него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър и гарвановочерната й коса се развяваше на вятъра.
— Вимана — прошепна Дий. — Никога не съм мислил, че ще видя такава през живота си. — Той приклекна на тревата, взирайки се с благоговение в бързо приближаващия се обект.
— Това Сенкоцарство ли е? — попита Джош, местейки поглед от Дий към Деър.
Жената поклати леко глава.
— Не, не е Сенкоцарство.
Джош се изправи и засенчи очи, взирайки се в кораба като хипнотизиран. Когато виманата се приближи, той видя, че е направена от нещо като млечен кристал, опасан с дебела златна лента. Чинията се спусна към земята, изпълвайки въздуха с подзвуково бръмчене, което спадна до глухо буботене, когато спря на сантиметри над тревата.
Софи се изправи и застана до близнака си.
— Прекрасна е — промълви тя. — Прилича на скъпоценен камък.
Блещукащият кристал бе идеално гладък, а златният ръб на кораба бе изписан с дребни клечковидни букви.
— Къде сме, Джош? — прошепна Софи.
Брат й поклати глава.
— Не къде… кога — промърмори той. — Виманите принадлежат към най-старите митове.
Горната част на овала беззвучно се отвори и стените на кораба се прибраха, разкривайки ослепително бялата му вътрешност.
В отвора се появиха мъж и жена.
Бяха високи и слаби, със силно загоряла кожа. И двамата носеха бели керамични брони с гравирани на тях шарки, пиктограми и йероглифи на десетки езици. Косата на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат. Очите им бяха яркосини, а когато се усмихнаха, се видя, че зъбите им са малки и идеално бели, с изключение на кучешките, които изглеждаха неестествено дълги и остри. Хванати ръка за ръка, те слязоха от виманата и тръгнаха по тревата. Стъклените и гумени цветя се топяха на капки под нозете им.
Софи и Джош несъзнателно отстъпиха, присвивайки очи срещу ниското слънце и заслепяващите отблясъци в броните на двойката, като се опитваха да различат чертите им. В тях имаше нещо ужасно познато…
Изведнъж Дий ахна и се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може по-малък.