— Много впечатляващо — каза Пернел.
— Аз съм Бастет.
Пернел се обърна към Никола и изрече беззвучно с устни името на създанието, а после каза в телефона:
— Върнала си се.
— Всъщност никога не съм се махала. — Кискането на Древната премина в силно мъркане. — Краят е близо. Вие се сражавахте добре, някои дори биха казали смело, но не можете да направите още много… освен да умрете, разбира се.
— Няма да се дадем без бой.
— Не съм и очаквала друго. Но крайният резултат ще е същият: пак ще умрете.
— Рано или късно всички ще умрем, Древна. Дори и ти.
— Не мисля.
— Положила си големи усилия, за да говориш с мен — каза Пернел. — Кажи си приказката, за да мога да освободя твоя… — Очите й се стрелнаха към торбалана. — … твоя пратеник. Този изглежда почти като човек. Слънчевите очила са добър щрих.
— Уверявам те, че те не са мои създания. Аз имам по-добър вкус. Както и да е, току-що посях в земята малко драконови зъби, Вълшебнице — а ти знаеш какво означава това. В същия този момент те се събират на моста „Голдън Гейт“. Спартите идват. — Бастет се засмя, а после линията изщрака и замлъкна.
Пернел моментално натисна бутона за повикване и телефонът набра последния входящ номер. Още при първото позвъняване й вдигна леко изненаданата Бастет.
— Ало?
— Когато всичко това свърши, Древна, ще дойда за теб. А ако не съм в състояние да го сторя лично, ще пратя някой друг. Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря и бях обучена от самата Медея… — Леденобялата аура на Вълшебницата оформи копринена ръкавица около дланта й и плъзна по телефона.
— Не ме е страх от теб — започна Бастет, а после писък на болка отекна по линията и връзката прекъсна.
— Какво направи? — попита Никола.
Пернел сви рамена.
— Вероятно телефонът се е разтопил в ръката й. — Тя подхвърли апарата обратно на торбалана, който моментално изчезна в нощта. Вълшебницата се обърна към Прометей и Нитен. — Спартите идват насам по моста „Голдън Гейт“.
— Майстора на меча и аз ще отидем да браним моста — рече Прометей. — Ще ви спечелим колкото време можем… но побързайте. Знаете какви са Спартите.
Пернел кимна, а в очите й блестяха сълзи.
— Колко идват? — попита Нитен.
— Трийсет и двама от най-смъртоносните воини в познатия ни свят. — Тя погледна към японския безсмъртен. — И не е нужно да изглеждаш толкова доволен!
Глава 22
Умът почти не можеше да възприеме размерите на Игдразил. Невъзможно широко, неизмеримо високо, дървото се простираше от земята до небето като една-единствена гигантска колона. Корените му потъваха дълбоко в земните недра. Цели екосистеми процъфтяваха върху повърхността на огромното дърво; клоните и листата му гъмжаха от птици и насекоми, дребни бозайници и гущери. Онези, които живееха на върха на дървото, сред вечните облаци, никога не бяха виждали онези, които живееха близо до корените му, и никой от тях не знаеше за света в тъмната пръст под него, където съществуваше една съвсем различна среда, с бледи слепи твари, пълзящи в огромните тунели, оставени от корените. Безброй поколения бяха живели и умирали върху и в Игдразил.
Дървото беше кухо и в дънера му бе разположен преуспяващият град Ваках-Чан21, едно от скритите чудеса на Дану Талис.
Жана д’Арк остави Сен Жермен да говори с Шекспир и Паламед, а тя самата тръгна със Скатах, хващайки приятелката си подръка. Гранитно сивите очи на френската безсмъртна шареха от вълнение и леки изпарения от лавандуловата й аура се процеждаха от тялото й, образувайки видим облак.
— През вековете сме преживели много велики приключения — каза тя на английски.
— Така е — съгласи се Сянката.
— И сме виждали чудеса.
Скатах пак кимна.
— Но при всичките си пътувания, виждала ли си някога подобно нещо? — попита Жана.
— Ами всъщност, да. Това е вторият Игдразил, в който стъпвам през последната седмица. Има — или по-точно имаше — един далечен потомък на първоначалното дърво малко на север от Сан Франциско. Беше гигантско, но съвсем не колкото това. Дий го унищожи — добави тя с горчивина.
Двете жени вървяха по клон, широк поне двайсет метра. Той представляваше едновременно път и мост и се протягаше, без никакви подпори, от единия край на Игдразил до другия, който бе толкова далеч, че се губеше в кълбящата се зелена мъгла във вътрешността на дървото. По неговата дължина бяха разпръснати малки едно- и двуетажни сгради. Слаби тъмнокожи мъже и жени предлагаха плодове и разноцветни напитки от сергии с ярки тенти, наредени пред сградите.
21
Според една теория в религията на маите Ваках-Чан се е наричал галактическият център, който е свързан със земята и подземния свят посредством Световното дърво. — Б.пр.