— Мислиш ли, че живеят тук, на моста? — попита Жана.
— Определено така изглежда — рече Сянката. — Чудя се колко ли от тях са се изтърколили сутрин от леглото, излезли са през задната врата и са паднали през ръба. — Тя кимна към малките къщурки, построени по самия край на клона. Зад тях имаше само бездънна пропаст.
— Само ти можеш да си помислиш такова нещо. — После Жана спря и внезапно се ухили, осъзнавайки, че Скати бе пуснала една от редките си шеги. Къщите нямаха задни врати. — Много смешно.
— Благодаря.
— Казах го със сарказъм.
— Знам.
Безсмъртната вдигна глава и погледна нагоре. Огромният кух дънер се губеше в изумрудените облаци далеч над главите им. Клони кръстосваха въздуха, свързвайки единия край на дървото с другия, а дънерът бе осеян с безчет издутини. Около тези израстъци блещукаха светлини, но едва когато Жана отиде до края на клона и погледна надолу, за да види един от тях отблизо, осъзна, че гледа още домове. Далеч долу, където бе притъмняло от ранната нощ, дънерът блещукаше с хиляди светлинки.
— Внимавай! — Скатах сграбчи колана на французойката, когато тя се наведе още повече. — Не сме дошли чак дотук, за да паднеш през ръба.
Жана посочи.
— Там има летящи хора.
Сянката кимна.
— Забелязах. Привързани са към планери. Предполагам, че това е идеалното място за такъв спорт, при идещите отдолу въздушни течения.
— А забеляза ли също, че всички изглеждат като хора? — добави Жана. Тя понижи глас и мина на провинциалния диалект на Източна Франция — първия език, на който бяха разговаряли със Сянката. — Тук няма кучеглави чудовища.
— Забелязах — отвърна Скатах на същия език. — Но не съм изненадана. Хеката винаги е била смятана за един от най-големите благодетели на човечеството.
Все така усмихвайки се и сочейки към планерите, Жана продължи:
— Сигурно забеляза и че Уицилопочтли беше облечен в пълна броня.
— Да. А ти видя ли войските, събиращи се на клоните под нас? — попита Скатах.
— Не съм. — Жана се върна до ръба на клона и надникна надолу. На петнайсетина метра под тях, на друг също толкова дебел клон, мъже и жени се строяваха в редици. Тя ги прецени с опитното око на войник. — Това ми прилича на цяла рота… двеста и петдесет, може би триста мъже и жени — каза тихо французойката. — Всички са въоръжени простичко: с обикновена броня, кръгли щитове, копия и лъкове. — Чу се пукане на кожа и дърво и рояк планери се отделиха от дънера на Игдразил, за да се спуснат и да се присъединят към другите войници. — Хммм… и всички, които летят, са жени и момичета.
— По-леки са от мъжете — каза Скатах.
— Цветът на униформите им е същият като на долната страна на планерите. Синьо и бяло — отбеляза Жана.
Сянката кимна.
— Камуфлаж. Всеки, който гледа от земята, трудно ще ги различи на фона на небето.
Жана огледа по-добре въздушните войски, когато кацнаха. Някои от тях бяха въоръжени с къси копия за хвърляне, но всички имаха два или повече колчана със стрели и поне един резервен лък. От годините на битки Жана знаеше, че резервните са, в случай че тетивата се скъса. Войникът просто щеше да хвърли лъка и да грабне новия.
— Не виждам знамена — каза тя тихо.
— Вероятно защото няма да са им нужни — рече Скатах. — Знамето е от полза само на бойното поле, когато трябва да различиш приятел от враг. Когато ти се сражаваше с англичаните, оръжията и броните ви много си приличаха, но твоите хора знаеха, че трябва да се съберат при бялото ти знаме. В битка като тази едно знаме само ще се пречка. Обзалагам се, че онзи, срещу когото ще се бият, изглежда по коренно различен начин — от различна раса, с различен цвят, от различен биологичен вид. — Тя се усмихна на приятелката си. — В такъв случай правилата са далеч по-прости. Всеки, който не изглежда като теб, е твой враг.
— Значи се подготвят за битка — промърмори Жана, почти на себе си.
— Мисля, че вече са готови. — Зелените очи на Скатах заиграха весело. — Пристигнахме точно навреме за войната.
Жана д’Арк ощипа ръката на приятелката си.
— Не е нужно да изглеждаш толкова доволна!