— Господари — каза той. — Простете ми.
Двамата не му обърнаха внимание. Те продължиха напред, взирайки се настойчиво в близнаците, докато главите им не затъмниха слънцето и лицата им не се разкриха сред ореол от светлина.
— Софи — каза мъжът, а яркосините му очи блестяха от радост.
— Джош — добави жената, клатейки леко глава, и устните й се извиха в усмивка. — Чакахме ви.
— Мамо? Татко? — изрекоха едновременно близнаците. Направиха още една крачка назад, объркани и уплашени.
Двойката се поклони тържествено.
— На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. — Те протегнаха ръце. — Добре дошли у дома.
Близнаците се спогледаха, ококорени от страх и объркване. Софи посегна и стисна ръката на брат си. Въпреки изминалата седмица на невероятни разкрития, това бе почти прекалено много за възприемане. Тя се опита да оформи някакви думи и да зададе въпроси, но устата й бе пресъхнала и усещаше езика си дебел и подпухнал.
Джош продължаваше да мести поглед от баща си към майка си и обратно, опитвайки се да проумее това, което виждаше. Двойката приличаше досущ на неговите родители, Ричард и Сара Нюман. И гласовете им звучаха като техните, само че родителите му бяха в Юта… беше говорил с баща си само преди няколко дена. Обсъждаха един рогат динозавър от кредния период.
— Знам, че ви е трудно да го приемете — усмихна се Ричард Нюман-Озирис.
— Но повярвайте ни — каза Сара-Изида, — всичко ще си дойде на мястото. — Гласът й бе окуражителен, докато се усмихваше на момчето и момичето. — Целият ви живот досега е водил към този момент. Това, деца, е вашата съдба. Това е вашият миг. А какво сме казвали винаги за мига? — попита тя усмихнато.
— Carpe diem — отвърнаха автоматично и двамата. — Живей за мига.
— Какво… — започна Джош.
Изида вдигна ръка.
— По-късно. Всяко нещо с времето си. А повярвайте ни, сегашното време е добро. Това е най-хубавото време. Вие се върнахте десет хиляди години в миналото.
Софи и Джош Нюман се спогледаха. След всичко, което бяха преживели, знаеха, че трябва да се радват, че са се събрали отново с родителите си, само че тук имаше нещо ужасно погрешно. Те имаха стотици въпроси… а двамата, които се намираха пред тях, не бяха отговорили на нито един.
Доктор Джон Дий се надигна трескаво на крака и се изтупа грижливо, преди да се промуши покрай близнаците и да се поклони дълбоко на облечената в брони двойка.
— Господари. За мен е чест — огромна чест — да се намирам отново във ваше присъствие. — Той вдигна глава и изгледа подред лицата им. — Вярвам, ще признаете, че аз спомогнах за довеждането на легендарните близнаци при вас.
Озирис погледна към Дий и го дари със същата бърза, бледа усмивка, която бе отправил на близнаците.
— А, верният доктор Дий, вечният опортюнист… — Той протегна дясната си ръка с дланта надолу и Магьосника побърза да я сграбчи и да притисне устни към нея. — … и вечният глупак.
Дий бързо вдигна очи и опита да се дръпне, но Озирис бе хванал ръката му.
— Аз винаги съм… — започна тревожно Магьосника.
— … бил глупак — сопна се Изида.
Сянка премина по лицето на Озирис и то за миг се превърна в жестока маска, когато устните му се изтеглиха назад, за да оголят остри бели зъби. Мъжът с бръснатата глава изведнъж хвана с две ръце главата на Дий, така че палците легнаха върху скулите на безсмъртния, и го вдигна нагоре, докато краката му не се отделиха от земята.
— А за какво ни е един глупак… или още по-зле, калпав инструмент! — Сините очи на Озирис бяха на едно ниво с тези на Магьосника. — Помниш ли деня, в който те направих безсмъртен, Дий? — прошепна той.
Докторът се замята, а очите му бяха ококорени от ужас.
— Не — ахна той.
— Когато ти казах, че мога да те направя отново човек? — рече Озирис — Атанасия-яисаната — прошепна той и захвърли Магьосника настрана.
Дий полетя във въздуха и докато падне на земята в краката на Вирджиния Деър, вече беше старец: смален, съсухрен вързоп от дрипи, със сбръчкано лице, сива коса, която падаше на кичури по копринената трева около него, с млечнобели от пердета очи, с посинели устни и клатещи се във венците зъби.
Софи и Джош гледаха с ужас създанието, което само преди секунди беше кипящ от живот човек. Сега той бе невероятно стар, но още жив, още съзнаващ. Софи се обърна, за да впери поглед в мъжа, който приличаше на баща й, който звучеше като баща й… и осъзна, че изобщо не го познава. Нейният баща — Ричард Нюман — беше мил, любящ човек. Той не би бил способен на такава жестокост.