— Разбира се. Съжалявам, Изи… съжалявам, мамо. Предполагам, че просто сме уморени от всичко, което се случи. Аз поне съм.
— Аз също. Множко ни дойде — рече Софи. Набоде на вилицата си едно гигантско гроздово зърно и го лапна, после пресуши чашата си. Веднага, щом я остави на масата, една от жените котки се появи безшумно до нея и я напълни отново.
— Навярно бихме могли да поспим малко? — предложи Джош.
— Опасявам се, че това ще трябва да почака. Програмата ни претърпя дребни промени — рече Озирис. — Яжте, възстановете си енергията. Предстои ви дълга нощ.
Джош погледна към сестра си и веждите му се повдигнаха едва-едва в безмълвен въпрос. Тя поклати глава.
— Вече знаете, че притежавате необикновени сили — каза Изида. Обърна се да погледне първо към Софи, а после през масата към Джош. — Няма нужда да ви казвам, че и двамата сте забележителни личности. Само за една седмица бяхте Пробудени и обучени в повечето Стихийни магии. За една седмица — каза тя на съпруга си, клатейки глава. — Това е наистина изумително.
— Обикновено този процес отнема десетилетия — съгласи се Озирис.
— Защо вие не ни Пробудихте? — попита Софи, а после моментално отговори на собствения си въпрос, без да е нужно да прибягва към спомените на Вещицата. — Защото не можете.
Усмивката на Озирис бе ледена.
— Ние притежаваме други умения, Софи, но не, не сме способни да стимулираме процеса на Пробуждане.
— Значи това не е семейна черта? — попита Джош объркано.
— Не, не е точно семейна. Но определено е кланова — рече Озирис.
— Ние роднини ли сме на онези Древни? Онези, които ни Пробудиха, които ни обучиха: Хеката и Марс, Прометей, Гилгамеш, Сен Жермен и Вещицата? — попита Софи.
— Далечни — промърмори Озирис.
— Но те не са ви приятели, нали? — Думите на Джош прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.
Изида и Озирис поклатиха едновременно глави.
— Не, не са.
Всичко, което се бе случило през последните няколко дни, изведнъж започна да придобива смисъл.
— След като никой не е знаел, че имате роднинска връзка с нас, вие някак си сте накарали враговете си да ни Пробудят и да ни обучат, мислейки, че работят срещу вас — промълви той почти на себе си.
— Да, и сме доста горди с тази стратегия. — Изида се усмихна на своя съпруг.
— Страхотно — промърмори Джош.
— Благодаря — каза Озирис. — Виждам, че всички тези уроци по шах, които ти давах, не са отишли на вятъра.
Джош наведе глава и се зае съсредоточено да побутва храната в чинията си насам-натам. Мислеше трескаво, припомняйки си хиляди дребни детайли от миналото. Изведнъж те придобиваха ново значение. Накрая набоде едно парче портокал и го пъхна в устата си.
— Значи всичко, което се случи през последната седмица…
— Не говори с пълна уста! — смъмри го Изида.
— Съжалявам, мамо. Съжалявам, Изида — поправи се той умишлено. Преглътна тежко. — Значи вие стоите зад всичко, което се случи през последната седмица?
— Не само през последната седмица — каза Озирис. — През последните петнайсет години от живота ви и през десетте хиляди години преди това. Още от мига на вашето раждане ние ви подготвяме за това, за вашата съдба. Преподавахме ви история и митология, така че когато откриете истината, тя да не ви се стори толкова ужасяваща, а също и за да познавате донякъде личностите и създанията, които ще срещнете. Дори настояхме да тренирате бойни изкуства, за да можете да се защитавате.
Близнаците кимнаха. Никой от двама им не искаше да ходи на таекуондо, но родителите им бяха настояли и независимо в кой град живееха и в кое училище учеха, винаги ги записваха в някой доджанг, за да продължат обучението си.
— Ние ви показахме света — каза Изида. — Срещнахме ви с други култури, така че когато дойдете тук, да не бъдете толкова шокирани.
Озирис се наведе напред.
— А после, когато всичко беше подготвено, когато и двамата бяхте толкова готови, колкото е възможно, ти предложих да се пробваш за онази работа в книжарницата на Фламел.
Джош премигна изненадано, а после се намръщи, спомняйки си. Баща му му беше показал обява в университетския вестник: „Търси се помощник за книжарница. Не търсим читатели, търсим работници“.
— Аз не исках да ходя — прошепна момчето.
— А аз ти казах, че съм работил в книжарница, когато бях на твоята възраст. Ти написа писмото и автобиографията, но така и не ги прати.