— Кой го спасява и кой го унищожава? — попита Джош. — Не знаете ли?
— Това не се отнася за вас като отделни личности, а за света — обясни Изида. — Заедно вие ще спасите един свят: Дану Талис.
— Но само като унищожим друг свят: Земята — прошепна Софи.
— Всичко си има цена. Сега вървете да се облечете. Ще потеглим веднага, щом баща ви се върне. — Изида тръгна да се отдалечава, после спря и погледна през рамо. — Преди седмица вие не бяхте нищо повече от обикновени тийнейджъри. Сега сте на ръба да станете богове. Силите ви ще бъдат безгранични.
— Аз не искам да бъда бог — извика непокорно след нея Софи.
Вратата се затръшна, оставяйки близнаците сами в градината.
Двамата стояха мълчаливо дълго време, опитвайки се да осмислят всичко, което бяха узнали. Когато накрая Джош се обърна да погледне към сестра си, тя плачеше безшумно — големи сълзи се търкаляха по бузите й.
— Хей, хей, хей… — започна той. — Всичко ще се оправи. Ще бъдем добре.
— Няма! — сопна се тя. — Джош, аз не плача, защото съм тъжна. Плача, защото в момента съм толкова бясна. Те… — Момичето посочи към затворената врата. — Те, които и да са, си мислят, че са предвидили всичко, че ние сме просто фигурки, които могат да местят по голямата си космическа дъска, и нещата ще станат точно както са ги планирали. Мислят си, че ние ще се съгласим с всичко, без да задаваме никакви въпроси, и просто ще правим каквото ни кажат, като добри деца. Мислят, че ще унищожим Земята! — Тя поклати глава и градината се изпълни с аромат на ванилия. — А това няма да стане.
— Няма ли? — попита Джош. Много му харесваше, когато сестра му бе бясна.
— Не и ако сме легендарните близнаци — каза тя твърдо.
— Не искам да се бия с теб, Софи — каза бързо Джош. Пристъпи от крак на крак. — През последните няколко дни… не знаех какво става. Дий… ами, Дий ме обърка. Но ти ми липсваше. Наистина ми липсваше.
— Знам. — Софи се усмихна през сълзи. — Нямаш представа какво направих, за да се върна при теб.
— Последва ме до Алкатраз, като за начало. Как успя?
— Трудно е за обясняване. А, впрочем, напомни ми да ти разкажа за леля Агнес.
Джош премигна.
— Предполагам, че тя не е леля Агнес.
— О, мисля, че е. Но е и нещо много, много повече. Научи ме, че всички магии са равни и никоя не е по-могъща от останалите.
— Вирджиния ме обучи на Въздушна магия — рече срамежливо Джош.
— Харесваш я, нали?
— Не е лоша.
— Наистина я харесваш! — Усмивката на Софи помръкна. — Иска ми се тя да беше тук сега… иска ми се тук да имаше някой, който да ни посъветва как да постъпим.
— Не ни е нужен никой, сестричке — каза Джош. — Никога не сме се нуждаели от други хора. Ще направим онова, което смятаме за правилно. Не онова, което Изида и Озирис искат или смятат, че могат да ни принудят да сторим. Ние сме могъщи — може би по-могъщи, отколкото си мислят.
Софи кимна в знак на съгласие.
— Как ни нарече Озирис: най-важните хора на света на това време и място.
— О, аз мисля, че сме още по-важни — ухили се Джош. — Мисля, че сме една от променливите, които те са забравили да вземат предвид.
— Променливи и неконтролируеми.
Глава 27
Били Хлапето следваше Макиавели и Черния ястреб по тесния тунел. Мръснобялата светлина на едно сияещо кълбо от енергия трепкаше по мокрите стени и капеше от тавана. Въздухът вонеше на мъртва риба и гниещи водорасли.
— Това е отвратително — промърмори Били.
— Склонен съм да се съглася с теб — рече Макиавели. — Но съм бил и на по-лоши места. Напомня ми малко за…
— Не ми казвай. Не искам да знам — изсумтя Били. Направи крачка напред и затъна до глезена в зловонна кал. Един смрадлив мехур се пукна, опръсквайки джинсите му с мръсотия.
— Когато това свърши, ще изгоря тези ботуши. А са ми любимите.
— Харесвам те, Били — каза Макиавели. — Винаги си такъв неизменен оптимист. Предполагаш, че в края на това приключение ще сме живи, за да си купиш нови ботуши.
— Ами не знам за теб, но аз лично не смятам да умирам, това е сигурно. — Зъбите на Били се белнаха в полумрака. — Двамата с Черния ястреб сме попадали в някои доста напечени ситуации през годините. — Той погледна над рамото на италианеца и повиши глас. — Тъкмо казвах…