— Що за звяр е това? — попита Макиавели.
— Не е звяр! — извика Били. Сграбчи едната ръка на италианеца, Черния ястреб сграбчи другата и заедно го повлякоха по тунела.
— По-лошо — извика индианецът.
— Какво е тогава?
— Земетресение — отвърнаха едновременно Били и Черния ястреб. Зад тях таванът на тунела се напука. А после рухна.
Глава 28
Мостът „Голдън Гейт“ се разлюля.
— Земетресение — каза Прометей. Чудя се дали това означава, че Руаумоко23 най-после се е съюзил с Тъмните древни.
— Не, боя се, че нашият огнен приятел е затворен в едно Сенкоцарство — рече Нитен със срамежлива усмивка. — Имаше малко разногласие с Ифа и загуби.
Чу се нов вторичен трус и металният мост зазвънтя.
В студения солен въздух се разнесе горчиво-сладкият аромат на анасон и докато направи една крачка, Прометей вече бе обвит в блестяща червена броня. На гърба му имаше гигантски меч, в едната си ръка носеше боен чук, а в другата — брадва.
Нитен все още бе облечен в черния си костюм, но сега открито носеше на гърба си двата си меча — катана и уакизаши.
На моста имаше десетки коли, изоставени, когато мъглата обгърна града и шофирането стана твърде опасно. Неясните им форми тъмнееха в мъглата като спящи животни. Прометей и Нитен проверяваха всяка от тях, докато я подминаваха, но всички бяха празни. Фаровете на една кола още светеха. Лъчите се отразяваха от движеща се непроницаема стена.
— Двама срещу трийсет и двама — каза Нитен. — Добро съотношение.
— Никога досега не съм се бил със Спарти — призна Прометей.
— Познавам само репутацията им — а тя е страховита.
— Нашата също — рече Нитен.
— Твоята, да — отвърна Древният. — Аз никога не съм бил кой знае какъв боец. А след потъването на острова рядко съм хващал оръжие.
— Бойните умения никога не се забравят — каза Нитен с лека тъга в гласа. — Аз участвах в първия си дуел, когато бях на тринайсет. Оттогава непрекъснато се бия.
— Но ти си нещо повече от обикновен боец — рече Прометей.
— Ти си също така художник, скулптор и писател.
— Никой човек не е само едно нещо — отвърна Нитен. Рамото му се отпусна и късият меч се появи в лявата му ръка. По острието блестяха водни капчици. — Но винаги съм бил преди всичко воин. — Той мушна с меча в мъглата и я разбърка като течност.
— Сгъстява се — отбеляза Прометей.
— Което е хубаво. Можем да го използваме в наша изгода.
— Няма да можем да ги виждаме — изтъкна Прометей.
— Нито пък те нас — напомни му Майстора на меча. — Ние разполагаме с предимството да знаем точно срещу какво сме изправени. А те нямат представа с кого си имат работа. Или колко сме.
— Прав си.
— Може ли да предложа нещо? — попита Нитен, почти срамежливо.
— Разбира се. Ти си великият воин. Така че това е в твоята специалност.
— Махни бронята.
Зелените очи на Прометей премитаха изненадано.
Нитен вдиша.
— Надушвам аурата ти. А щом аз мога да я надуша, значи и те ще могат. Освен това около теб има слабо алено сияние като петно червена светлина. В тази тъмница ще изпъкваш като фар.
— Мога ли да задържа мечовете? — попита Прометей.
— Един би трябвало да е достатъчен.
— Ти имаш два — напомни му Древният.
— Аз съм бърз — каза Нитен. — А ти си силен. Запази широкия меч.
Древният кимна и бронята му се стопи, оставяйки го по риза и джинси, само с широкия меч в ръка.
— Коя страна на моста си избираш? — попита Нитен.
— Ще взема дясната — рече Прометей.
— Така и предполагах. — Нитен кимна и се придвижи вляво. — Не можем да допуснем Спартите в града.
— Помни, воине, не е нужно да ги убиваме, достатъчно е да ги задържим до изгрев-слънце — отвърна Прометей. — Тогава енергията, която им дава живот, ще се разсее. Притеснявам се обаче, че един или двама ще се впуснат в битка с нас тук, докато останалите просто ще ни подминат. Не можем да се бием с всичките едновременно.
Нитен кимна.
— Трябва ни някаква преграда… — започна той.
Древният и безсмъртният погледнаха едновременно към смътните силуети на изоставените коли.