Старицата го погледна намръщено.
— Кого?
— Атон — каза той търпеливо, — законния господар на Дану Галис. Само ти можеш да дадеш заповедта. — Прометей явно се мъчеше да потисне нотката на паника в гласа си. — И ако не я дадеш сега, докато си върнеш отново втория облик утре следобед, ще е твърде късно.
— Боя се, че вече е твърде късно за Дану Талис — прошепна старицата. — Върви, Прометей, върви и доведи Атон у дома.
— А ако това означава война?
— Тогава така да бъде.
Глава 32
Вирджиния Деър стоеше на огромен пазарен площад точно пред една невероятно грозна сграда с формата на пирамида, пазена от високи стени: предполагаше, че е или казарма, или затвор. Затвор, реши тя, съдейки по броя чакалоглави пазачи, обърнати към вътрешността. По цялата дължина на дебелите, наклонени стени, имаше наредени анпу, а други от червенооките създания охраняваха здравите каменни порти. Пирамидата зад стените бе с плосък връх, подобно на онези, които Вирджиния бе виждала в Южна Америка. Към върха водеха тесни, стръмни стъпала. Тя забеляза, че най-горните от тях са оцапани с тъмни петна, и сви отвратено устни.
Изведнъж безсмъртната усети как кожата й настръхва от статично електричество. Същите инстинкти, които я бяха опазили жива и здрава в продължение на столетия, сега вибрираха в нея, предупреждавайки я, че ще се случи нещо. Тя притисна ръка към бялата си роба и усети флейтата, топла и сгушена на сигурно място в калъфа си до плътта й. Една искра прескочи през дрехите й и я жилна по пръста.
Вирджиния закрачи към средата на двора, надалеч от стените, статуите и сновящите хора, и вече бе приклекнала и долепила ръце към земята, когато земетресението разклати с тътен града.
Земята трепереше толкова силно, че във въздуха се вдигна прах. Тълпата наоколо застена — простичък звук, изразяващ краен ужас. Тази реакция я изненада. Земетресението не бе силно — може би четири по Рихтер — и единствените щети се състояха в разместването на няколко от внимателно подредените купчини плодове по сергиите на пазара. Тя се огледа и осъзна, че всички са се обърнали към големия вулкан, извисяващ се над острова. Рехави сиво-бели облачета дим се издигнаха към небето, а после от кратера блъвна колона черен пушек.
Чу се втори тътен и сиво-черният дим изпълни небето над вулкана. Тъмният облак се разпростря настрана, а после бързо се разсея.
В последвалата тишина Вирджиния чу писклив, почти истеричен смях; после изведнъж всички звуци на града се върнаха. Тълпата се люшна към портите на затвора и някой поде ниско скандиране.
— Атон… Атон… Атон…
Обзета от любопитство, Вирджиния се отдръпна, заобикаляйки в гръб растящата тълпа. Това, изглежда, бяха обикновени хора от Дану Талис — ниски, мургави, тъмнокоси. Никой не показваше признаци на заможност. Мнозина бяха боси, никой не носеше бижута или украшения и повечето бяха облечени в обичайните прости бели ризи и роби, макар някои от продавачите на сергиите да бяха с кожени престилки. Почти всички имаха конусообразни сламени шапки, които да ги пазят от палещото слънце. Вирджиния се огледа и не забеляза сред тях хибриди между хора и животни; направи й впечатление обаче, че никой от пазачите не беше човек. Повечето бяха чакалоглави анпу, докато други имаха рога и главите им бяха на бикове или глигани.
Едното крило на гигантската порта се отвори и оттам се втурнаха дузина огромни анпу в черна броня, покриваща цялото им тяло. Те носеха тънки бамбукови пръчки и започнаха да налагат с тях крещящата тълпа, изтласквайки я назад.
Едно момче в мръсна бяла роба — на Вирджиния й се стори, че е на не повече от тринайсет — хвърли към тях шепа развалени плодове. Те полетяха през въздуха и се размазаха върху нагръдника на един анпу. Тълпата избухна в одобрителни възгласи. Група стражи моментално си пробиха път през навалицата и хванаха момчето, което риташе и пищеше. Вдигнаха го от земята и го понесоха към затвора. Една съкрушена от мъка жена се втурна след тях, явно умолявайки ги да пуснат момчето. Последният анпу се обърна, вдигна бамбуковата си пръчка и оголи зъби, и жената се дръпна уплашено назад.
— О, няма да я бъде тая — промърмори Вирджиния. Ръката й се сви около флейтата, която гъделичкаше гърдите й, и тръгна напред.
— Не можеш да се биеш с всичките.
Вирджиния се завъртя. Срещу нея стоеше висок младеж в дълга бяла роба. Долният й край бе преметнат през лявото му рамо, закривайки долната половина на лицето му, а голямата му сламена шапка засенчваше чертите му. Очите му бяха яркосини.