— Съжалявам — каза Джош. Знаеше какъв е Дий и на какво е способен, но никой не заслужаваше да умре по този начин. Погледна през рамо. Изида и Озирис се качваха във виманата.
— Не можете просто да го оставите тук — извика той.
— Защо? Да не предпочиташ да го убия, Джош? — попита със смях Озирис. — Това ли искаш? Това ли искаш, Дий? Мога да те убия веднага.
— Не — казаха едновременно Джош и Дий.
— Неговите четиристотин и осемдесет години го застигат, това е всичко. Скоро ще умре от естествена смърт.
— Това е жестоко — каза Софи.
— Честно казано, като се имат предвид проблемите, които ни създаде през последните няколко дена, смятам, че съм доста милостив.
Джош се обърна пак към Дий. Съсухрените устни на стареца се размърдаха, а дъхът му излизаше с тежко пъхтене.
— Върви. — Една ноктеста длан се сви около китката на момчето. — А когато изпитваш съмнения, Джош — прошепна той, — следвай сърцето си. Думите могат да са лъжовни, образите и звуците могат да се манипулират. Но това… — Дий потупа по гърдите на Джош. — Това винаги е истинско. — Той докосна пак гърдите на момчето и ясно се чу шумоленето на хартия под тениската му. — О, не, не, не. — Лицето на Магьосника посърна. — Кажи ми, че това не са липсващите страници от Сборника — прошепна той с пресеклив глас.
Джош кимна пак.
— Те са.
Дий избухна в нещо като смях, което се превърна в разкъсваща кашлица. Той се преви надве, мъчейки се да си поеме дъх.
— Носил си ги през цялото време — прошепна.
Джош кимна пак.
— От самото начало.
Тресейки се от безмълвен смях, Дий затвори очи и се отпусна по гръб на копринената трева.
— Какъв чирак щеше да излезе от теб — промълви той.
Джош гледаше умиращия безсмъртен, докато най-сетне Озирис не го прекъсна.
— Джош — каза той твърдо. — Остави го. Трябва да вървим. Имаме свят за спасяване.
— Кой свят? — попитаха едновременно Софи и Джош.
— Всички — отговориха в един глас Изида и Озирис.
Глава 3
Крясъците бяха пронизителни.
Ято папагали, черешови аратинги със зелени тела и червени глави, пикираха ниско над Ембаркадеро в Сан Франциско. Профучаха покрай тримата мъже и жената, застанали до дървените перила по ръба на водата. Пискливите им крясъци отекваха в следобедния въздух. Единият от мъжете, по-едър и по-мускулест от останалите, затисна ушите си с ръце.
— Мразя папагалите — измърмори Прометей. — Толкова са шумни, мръсни…
— Бедничките; разстроени са. — Никола Фламел не позволи на Древния да довърши оплакването си. Ноздрите му се издуха и той вдиша дълбоко. — Усещат аурите във въздуха.
Прометей отпусна тежката си длан върху рамото на Алхимика.
— Мен за малко щеше да ме изяде седмоглаво морско чудовище. Аз също съм леко разстроен, но не крещя.
Третият мъж, който бе слаб, с деликатни японски черти и носеше черен костюм, вдигна поглед към широкото, осеяно с бръчки, лице на Прометей.
— Не, но ще мърмориш до края на деня.
— Ако оцелеем до края на деня — рече Прометей. Един папагал прелетя толкова близо до него, че разроши посивяващата му коса, и върху карираната риза на едрия мъж се появи бяло, лепкаво петънце. Лицето му се сгърчи в отвращение. — О, страхотно — само това ми липсваше! Възможно ли е този ден да стане още по-гаден?
— Вие тримата ще млъкнете ли? — сопна се жената. Пъхна една монета в процепа под синия метален бинокъл и го наклони към остров Алкатраз, който лежеше в залива точно срещу тях. Завъртя колелцето и сградите се появиха на фокус.
— Какво виждаш? — попита Никола.
— Търпение, търпение. — Пернел поклати глава. Плитката й се бе разплела и дългата й коса се спускаше по гърба й, блестейки в черно и сребристо. — Нищо необичайно. На сушата няма движение и не виждам нищо във водата. Във въздуха над острова няма птици. — Тя отстъпи от бинокъла, за да направи място на съпруга си. Замисли се за миг и се намръщи. — Прекалено спокойно е.
— Затишие пред буря — промърмори Никола.
Прометей подпря големите си ръце на дървеното перило и се взря през залива.
— Въпреки това знаем, че онези килии са пълни с чудовища и че Макиавели и Били са там заедно с Дий и Деър. Марс, Один и Хел също трябва вече да са стигнали…
— Чакай — каза внезапно Никола. — Виждам лодка…
— Кой я кара? — попита Прометей.