— Човек би си помислил — изхъхри Уилям Шекспир, притиснал лявата ръка отстрани на гърдите си, — че на едно толкова изискано място ще има ескалатор. — Спря и се наведе, за да се подпре на дървените стъпала пред себе си.
Паламед махна на Жана и Сен Жермен да продължават и се спря до него. Приседна на едно стъпало и зачака Барда да си поеме дъх.
— Почти стигнахме.
— Това място ще ме довърши — промърмори Шекспир.
Сарацинският рицар протегна ръка. Шекспир я хвана и Паламед му помогна да се изправи.
— Та това е чудесно проучване, Уил. Видях как си водиш бележки. Помисли си само каква пиеса ще създадеш по тях!
— Никой няма да ми повярва. Но говоря сериозно, приятелю — опасявам се, че ще умра тук. — Той се качи на следващото стъпало.
Рицарят спря и погледна Барда, който бе едно стъпало над него, така че лицата им се намираха на едно ниво.
— Смъртта идва при всички ни. А ние с теб сме живели много повече от отредените ни години. Не би трябвало да съжаляваме за кой знае какво.
— Стореното — сторено — съгласи се Шекспир.
— А и сме тук с определена причина — добави Паламед.
— Сигурен ли си?
— Маретю не би ни довел тук, ако не трябваше да изиграем някаква роля. — Нещо трепна в тъмните очи на рицаря и Барда посегна да стисне ръката на приятеля си.
— Какво е това, което не ми казваш?
— Наблюдателен си, както винаги — рече рицарят.
— Кажи ми — настоя Уил.
— Изумрудената плочка, която Цагаглалал ми даде… — Той млъкна и поклати глава. — Нима беше днес? Струва ми се толкова отдавна.
Барда кимна. По време на импровизираното градинско парти в Сан Франциско, Цагаглалал бе поднесла на всеки от тях изумрудена плочка. На всяка плочка имаше лично съобщение от Авраам Мага.
— Какво пишеше там? — попита настойчиво Шекспир.
— Тя ми показа сцени от миналото ми, битките, които съм водил — някои спечелени, други загубени. Показа ми последната битка, когато някогашният и бъдещ крал32 падна и аз за кратко използвах Ескалибур. И ми показа как стоя над твоето тяло — довърши той бързо.
— Кажи ми!
— Видях нашата смърт, Барде. Смъртта на всички ни. — Той хвърли поглед към върха на стълбището, където търпеливо ги чакаха Сен Жермен и Жана. — Видях Скатах и Жана д’Арк, мръсни и окървавени, да стоят, опрели гърбове, на стъпалата на пирамида, заобиколени от огромни кучеглави чудовища. Видях Сен Жермен да сипе огън от небесата. Видях Прометей и Цагаглалал да се изправят срещу орда от ужасяващи твари…
— Ами ние? — попита Уил. — Какво видя за нас?
— Ние стояхме на стъпалата на гигантска пирамида, залята от чудовища. Ти лежеше в краката ми, а аз отбивах с мъка атаките на един орел с лъвска глава.
Яркосините очи на Барда заблещукаха.
— Е, значи всичко свършва добре.
Сарацинският рицар премигна изненадано.
— Кое от нещата, които ти описах току-що, намеква за добър край? В близкото ни бъдеще има смърт и унищожение.
— Но сме заедно. И ако умрем — ти или аз, Скатах, Жана или Сен Жермен, — то няма да умрем сами. Ще умрем в компанията на нашите приятели, на нашето семейство.
Паламед кимна бавно.
— Винаги съм си представял, че ще умра сам, на някое чуждо бойно поле, и тялото ми ще остане неоплакано и неприбрано.
— А и все пак още не сме мъртви — рече Шекспир. — Не си ме видял мъртъв, нали?
— Не. Но очите ти бяха затворени.
— Може да съм спял — каза Шекспир, обърна се и изтича нагоре по стълбите. Спря и се озърна назад към Сарацинския рицар. — Но трябва да знаеш следното, Паламед: не бих искал никой друг на този свят, освен теб, да ми прави компания.
— За мен ще бъде чест да умра с теб, Уилям Шекспир — каза много тихо Сарацинският рицар. Забърза нагоре по неравните стъпала след безсмъртния Бард.
— Има един термин в шаха, който мисля, че е подходящ за сегашната ситуация — каза Сен Жермен на Жана, докато чакаха на върха на стълбището Шекспир и Паламед.
Жана кимна.
— Ендшпил.
— И ние стигнахме до него.
Стълбите водеха до самата сърцевина на дървото. Там, върху огромна дървена равнина, се бе събрала армия. Мъже и жени стояха в дълги, неравни редици и зелена светлина трепкаше по метал и брони, създавайки впечатлението, че всичко това се намира под вода. Въздухът горе бе потъмнял от кръжащи планери, а отнякъде се носеше неритмично биене на барабан. Към него се присъедини една гайда, с отчаяния си самотен звук.