Сфинксът нададе предизвикателен смях, който се извиси до писклив вой.
А после върховете на копията го улучиха.
И времето се забави.
И спря.
Сфинксът увисна неподвижно във въздуха. Върховете се бяха забили дълбоко в лъвската му кожа. Запулсираха, отначало в синьо, после в червено, а накрая в нажежено бяло.
Точно над всяка рана плътта на сфинкса промени цвета си в тъмносин, а после избледня до бяло и стана прозрачна. Преображението плъзна по тялото на създанието, обхващайки го цялото. Плътта му се превръщаше в стъкло, разкривайки костите отдолу. Сфинксът успя да ахне задавено, но кожата на лицето му вече бе започнала да става на стъкло и под нея се виждаше белият костен череп. Постепенно черепът и всички кости в стъкления сфинкс се превърнаха в кристал.
А после сфинксът се стовари на пода и се пръсна на милион парченца.
Били Хлапето се наведе и бавно измъкна двата листовидни върха измежду стъклените късчета, покрили земята. Завъртя ги в пръсти и ги пъхна обратно в колана си. Обърна се и намигна на Марс, Один и Хел.
— Някои неща просто не се забравят — каза той и се ухили.
Глава 44
Стъпаловидната пирамида с плосък връх беше огромна.
Намираше се точно в центъра на остров Дану Талис и бе заобиколена от широка златна равнина, която на свой ред бе заобиколена от пръстен вода. От този пръстен навън се простираха канали като спиците на колело.
— Пирамидата на слънцето — каза Озирис. — Сърцето на Дану Талис. — Той наклони виманата, за да могат близнаците да погледнат към необикновената постройка.
Джош се опита да прецени размерите й.
— Колко е голяма — десет пресечки, дванайсет?
— Помните ли как ви заведохме да видите Голямата пирамида в Гиза? — попита Изида.
Близнаците кимнаха.
Изида се обърна да погледне през илюминатора на виманата, възхищавайки се на гигантската структура.
— Тя беше широка някакви си жалки двеста и трийсет метра. Пирамидата на слънцето е десет пъти по толкова.
Джош се намръщи, опитвайки се да пресметне колко прави това в километри.
— Значи два километра и триста метра — каза с усмивка Софи, спасявайки го от мъките.
— И се издига на почти километър и половина — продължи Изида.
— Кой я е построил? — попита Джош. — Вие ли?
— Не — каза Озирис. — Онези преди нас, Великите древни, са издигнали острова от морското дъно и са създали първата пирамида. Оригиналната е била още по-голяма. Но почти всичко друго на острова е наше дело.
Софи, която седеше зад него, се приведе напред.
— Всъщност вие колко сте стари?
— Трудно е да се каже — отвърна Озирис. — Скитали сме из Сенкоцарствата в продължение на хиляди години; там времето тече по различен начин. Живели сме тук хилядолетия и, разбира се, прекарахме петнайсет години на земята, докато ви отглеждахме.
— Значи, когато казвахте, че отивате на разкопки, всъщност сте се измъквали, за да посетите някое Сенкоцарство? — попита Джош.
— Понякога — рече Изида. — Невинаги. Понякога наистина ходехме на разкопки. Историята е нашата страст.
— Ами леля Агнес — Цагаглалал, — вие знаехте ли коя е тя? — попита Софи.
Джош погледна към сестра си.
„Леля Агнес?“ — изрече беззвучно с устни.
Смехът на двамата Древни беше еднакъв.
— Разбира се, че знаехме — каза Изида. — Да не мислите, че ще ви оставим при някой напълно непознат? Винаги сме знаели за Тази, която наблюдава. Тя постоянно се появява и изчезва от човешката история, но само като неутрален наблюдател. Никога не взима страни. Когато предложи да се грижи за вас, бяхме доста изненадани. Но тя се оказа идеалният избор: не е нито Древна, нито Потомка. Нито пък е истински човек.
„Леля Агнес?“ — изрече отново с устни Джош, гледайки към Софи.
Тя поклати глава.
„По-късно“ — каза му, също така беззвучно.
Виманата сви встрани от пирамидата, наклони се рязко и прелетя ниско над една огромна четвъртита сграда в сянката й. Върху покрива имаше оформена пищна градина със седем ясно различими кръга, всеки от тях от ярки цветя. Лози и пълзящи рози се спускаха през ръба и по стените.
— Този зикурат35 е Слънчевият дворец, дом на владетелите на Дану Талис — каза Изида. — И от днес нататък ваш дом.