— Обичаше ли я?
— Да — отвърна простичко Нитен. — С течение на столетията я обикнах.
— Някога казвал ли си й го?
Безсмъртният поклати глава.
— Не. На няколко пъти замалко да й кажа, но някак си в последния момент куражът все ми изневеряваше.
Прометей въздъхна.
— Значи не си го направил. Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили.
Нитен кимна.
— Знаеш, че в продължение на векове съм се бил с какви ли не чудовища, в човешки и нечовешки облик, и никой не би могъл да ме нарече страхливец. Но се страхувах да помоля Ифа да се омъжи за мен. — Той погледна към Древния. — Какво щях да правя, ако ми бе отказала? Щяхме ли да си останем приятели, ако ме отхвърлеше?
— Трябваше да я помолиш — каза Прометей.
Рамената на Нитен увиснаха съкрушено.
— Знам.
— Мислиш ли, че тя те обичаше? — продължи да упорства Прометей.
— При Ифа е трудно да се каже.
— И въпреки това е останала с теб колко дълго?
— Около четиристотин години.
— Според мен те е обичала — каза уверено Древният.
— А сега я няма — добави Нитен. — Затворена е в Сенкоцарство с една свирепа Архонтка и няма кой да я спаси.
— Жал ми е за Архонтката — рече Прометей.
— Вярно. — Нитен се усмихна, после замръзна неподвижно и подуши въздуха. — Помирисвам… — започна той, а после се обърна, вдишвайки дълбоко. Миризмата бе навсякъде около тях, зловоние, което внезапно се усили, когато Спартите се изсипаха от мъглата, мушкайки с копия и мечове, раззинали усти и протегнали нокти.
— За мен беше чест, че те познавах — рече Прометей и мечът му описа пламтящ червен полукръг, стържейки по щитовете и мечовете и изтръгвайки искри от тях.
— А за мен е чест да умра с теб — отвърна Нитен. Избягна едно копие, улови върха на друго и го изтръгна от ръката на държащия го Спарт, после ловко го завъртя и го заби в изненаданото чудовище.
Драконовите воини атакуваха.
Глава 46
Близнаците следваха Изида и Озирис по път от златни камъни С/ към входа на невъзможно високата Пирамида на слънцето. Ботушите им тропаха по позлатената алея и това бе единственият звук в кръга от тишина, който постепенно се бе образувал около тях, докато всички се обръщаха да ги погледнат.
Джош се приведе към сестра си.
— Привличаме много внимание — промълви той.
— Имам чувството, че това влиза в плана — прошепна в отговор Софи. Видя неразбиращото изражение на брат си и продължи: — Струва ми се, че можехме да кацнем много по-близо до входа, но не го направихме. Изида и Озирис искат да извървим пътя дотам, за да могат всички да ни видят. Обзалагам се, че това е една от причините да ни накарат да носим броня. — Тя кимна към хората, които започваха да се трупат наоколо. — Погледни: кой друг носи броня?
— Ами стражите… — започна Джош.
Софи го прекъсна, преди да е довършил.
— Освен стражите — които до един носят черно, бих добавила.
— Май само ние — призна той. — Мразя, когато си права.
— А и тези златно-сребърни брони не са особено незабележими, нали?
— Карат ни да изпъкваме — каза той тихо. После се намръщи. — Всъщност не съм сигурен, че това ми харесва. Все едно сме животни в зоологическа градина.
Софи кимна.
— Точно така — приличаме на някаква атракция. Те искат всички да знаят, че сме тук.
— Иска ми се да си бях взел слънчевите очила — каза изведнъж Джош. — Макар че вероятно щяха да съсипят целия ефект — добави ухилено.
— Броня и слънчеви очила. — Софи се усмихна. — Щеше да е интересна гледка, това е сигурно.
— Освен това ми се иска да бях взел фотоапарат — каза Джош, вдигайки глава, за да разгледа по-добре извисяващата се право пред тях структура. — Пирамидата е изумителна. Виж само размерите на тази врата!
Точно пред тях имаше огромен вход към сърцето на Пирамидата на слънцето. Той бе преграден от сто анпу, застанали рамо до рамо, всички въоръжени с копия, които излъчваха бледа синя светлина. От двете страни на вратата безчет стъпала се издигаха към небето, където вечерното слънце къпеше полираните камъни в кървавочервени и златни отблясъци.
— Как мислиш, дали е от истинско злато? — попита Джош.
— Всичко друго е — каза Софи. — Наистина ли смяташ, че е боя?
Докато близнаците вървяха към входа, тълпата се струпа по-наблизо, образувайки дълги редици от двете им страни.