Шекспир не му обърна внимание.
— Опитът ме е научил, че има някои въпроси, които никога не бива да задаваш. — Той посочи към червения кръгъл символ, който премигваше върху малкото работещи екрани. — Но мисля, че наистина ми се иска да знам какво означава това.
Паламед се изсмя гръмко.
— Аз мога да ти отговоря, Уилям. Не съм специалист по древните езици, но опитът ми говори, че ако нещо е червено и премигва, това означава проблем.
— Колко голям проблем? — попита Шекспир.
— Означава, че трябва да напуснем кораба — отвърна Прометей. — Но не му обръщай чак толкова внимание. Тези стари кораби непрекъснато пускат разни предупреждения.
Лявото крило се наклони и те чуха как нещо избумтя и изстърга по дъното на виманата.
Жана д’Арк се размърда в седалката си, за да погледне през един от счупените илюминатори по левия борд. Корабът се плъзгаше по върховете на дърветата, оставяйки след себе си диря от завихрени листа и скършени клони. Тя хвърли кос поглед към съпруга си и повдигна тънката си като молив вежда в безмълвен въпрос.
Граф Сен Жермен сви рамена.
— Аз твърдо вярвам, че човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол — каза той на френски. — А ние нямаме контрол над този кораб; следователно не бива да се тревожим.
— Много философско — промърмори Жана.
— Много практично — сви рамена Сен Жермен. — Кое е най-лошото, което може да се случи?
— Да катастрофираме и да умрем — предположи тя.
— И ще умрем заедно. — Той се усмихна леко. — Бих предпочел така. Не искам да живея на този свят — или на който и да било друг свят — без теб.
Жана протегна ръка и мъжът я хвана.
— Защо ми трябваше толкова време, за да се омъжа за теб?
— Защото ме смяташе за надут, невеж, глупав, опасен самохвалко.
— Кой ти го каза?
— Ти.
— Знаеш ли, била съм права.
— Знам. — Той се ухили.
Чу се ново избумтяване и целият кораб се разтресе. Лъскаво–зелени листа влетяха през пролуката на вратата.
— Трябва да кацнем веднага — каза Сянката.
— Къде? — попита Прометей.
Скатах отиде със залитане до един от илюминаторите и надзърна навън. Носеха се над гъста праисторическа гора. Огромни крилати гущери се виеха лениво в небесата, а птици с ярко оперение се стрелкаха през листака като цветни петна. Човекоподобни същества, в които имаше нещо смътно маймунско, макар да бяха покрити с пера, подскачаха по дърветата и врещяха. А от сенките зад листата и клоните огромни немигащи очи се взираха нагоре към виманата.
Рукма виманата се наклони отново, после се гмурна надолу и дясното й крило се вряза в листака. Цялата гора закряка, зави и зарева неодобрително.
Скатах се приведе, стрелкайки с очи наляво–надясно. Гората се простираше без прекъсване във всички посоки, докато се слее с гъстите облаци на хоризонта.
— Няма къде да кацнем — каза тя.
— Знам — отвърна нетърпеливо Прометей. — Летял съм оттук и преди.
— Колко още остава? — извика тя.
— Не много — рече мрачно Прометей. — Само да стигнем до облаците. Просто трябва да се задържим във въздуха още няколко минути.
Уилям Шекспир се извърна от единия илюминатор.
— Не можем ли да кацнем върху дърветата? — попита той. — Някои от тях изглеждат достатъчно здрави, за да издържат тежестта на кораба. Или пък ако увиснеш неподвижно във въздуха, можем да се спуснем по въжета.
— Погледни пак, Барде. Виждаш ли земята? Тези секвои са високи над сто и петдесет метра. А дори и да успееш да стигнеш до земята невредим, съмнявам се, че ще изминеш повече от няколко крачки, преди нещо със зъби и нокти да те изяде. Ако пък имаш невероятно лош късмет, горските паяци ще те спипат първи и ще снесат яйцата си в теб.
— И защо това се смята за невероятно лош късмет?
— Защото ще си още жив, когато яйцата се излюпят.
— Това е може би най-отвратителното нещо, което съм чувал — промърмори Шекспир. Извади листче хартия и молив. — Трябва да си го запиша.
Три огромни, подобни на лешояд, създания излетяха от гигантски гнезда в клоните на дърветата и се понесоха редом с виманата. Скатах отпусна ръце върху мечовете си, макар да знаеше, че ако тварите ги нападнат, не би могла да стори нищо.
— Изглеждат ми гладни — каза Сен Жермен, като се наведе през Жана, за да погледне навън.
— Те винаги са гладни — рече Прометей. — А от тази страна има още.