— Това сигурно са Древните на Дану Талис — прошепна Софи.
Нито една от фигурите не бе изцяло човешка, а повечето бяха полускрити от кожени наметала с качулки или омотани в плат. От време на време се мяркаше козина или дебелокожа плът, остър нокът, кървясало животинско око или рог. Но имаше и неколцина, които предпочитаха гордо да парадират със завладялата ги Промяна — плашещи изменения и чудати допълнения към телата им.
— Недей да поглеждаш — каза изведнъж Джош, — но от моята страна има една жена с крила. И с птичи крака — добави той смаяно.
— Това е Инана36. — Софи се обърна да погледне, а после кимна. — Инана е. Една от най-уважаваните Древни. Могъща и смъртоносна, но не е враг на човеците. Спомените на Вещицата — поясни тя бързо на брат си, преди той да я е попитал откъде знае.
— В такъв случай, предполагам, че ще познаеш почти всекиго тук. Това може да се окаже наистина полезно.
— Вероятно ще позная повечето. Опитвам се да изтласкам мислите на Вещицата — Жана д’Арк ми показа как. Но понякога разни дребни неща проникват в съзнанието ми, като например имена. Или си спомням някои незначителни факти, които са се набили в ума на Вещицата. — Тя наклони леко глава. — Инана отглежда лъвове, затова винаги мирише на големи котки, влажна слама и изпражнения. Вещицата мрази тази миризма. И е алергична към котки — те я карат да киха.
Джош се разсмя гръмко при мисълта, че Вещицата от Ендор може да е алергична към нещо.
— Освен това се обрива от тях — добави Софи с широка усмивка, а после се засмя заедно с него.
— Всички Древни ли приличат на чудовища? — попита Джош, когато пристъпиха от слънчевата светлина в сянката на пирамидата. Температурата моментално спадна, а кънтящите им стъпки бяха приглушени и погълнати от огромната златна пирамида.
Софи кимна.
— Повечето. Не са много Древните, които Промяната не е… хм… изменила по някакъв начин… — започна тя, а после млъкна, осъзнавайки за какво намеква брат й.
Джош кимна към Изида и Озирис, които се бяха отдалечили напред и сега чакаха близнаците на гигантския вход, в сравнение с който приличаха на джуджета.
— Какво ще кажеш тогава за тези двамата? — попита той. — Те не ми изглеждат Променени.
Софи поклати глава.
— Не. Променени са — каза тя уверено. — Просто ние не виждаме по какъв начин.
Глава 47
Загърнат в кожено наметало с качулка, Маретю се движеше с лекота сред Древните, струпани около Софи и Джош Нюман пред Пирамидата на слънцето. Куката, която заемаше мястото на лявата му ръка, бе скрита под ризата му, увита в намаслена кожена кесия, и той я усещаше как пари и жужи до гърдите му.
Не биваше да е тук.
Не и сега.
Особено пък сега.
Намираше се сред тълпа от Древни. Ако се отъркаше в някой от тях, дори и по погрешка, последствията щяха да са катастрофални. Но отдавна не беше поемал рискове, а някои рискове си заслужава да се поемат.
Като по-млад, докато още овладяваше силите си, беше безразсъден. От какво да се страхува? Беше неуязвим и безсмъртен. Можеше да получава рани, но освен ако не загубеше главата си или гръбнакът му не бъдеше счупен, щеше да се излекува.
Само че, след като бе започнал да съставя плана за спасението на света, се бе научил на предпазливост. Без него планът нямаше да успее. Беше живял толкова дълго и бе водил толкова различни животи, че не се страхуваше от смъртта, но знаеше, че едно подхлъзване, една дребна грешчица може да доведе до катастрофа.
И въпреки това, ето че беше дошъл тук днес, рискувайки всичко.
Когато се върна на Дану Талис, за да задейства онова, което трябваше да се случи, дълбоко в себе си той знаеше, че иска да види пристигането на близнаците. Това щеше да е един от решителните моменти в необикновената история на островната империя. Искаше да види брата и сестрата, приказните близнаци от древното пророчество — един да спаси света и един да го унищожи.
Смяташе, че рискът си заслужава.
Изида и Озирис бяха разчели съвършено момента на пристигането си.
Маретю стоеше в сенките и гледаше как кристалната им вимана се спуска от небето. Озирис бе изчакал, докато повечето членове на съвета пристигнат край пирамидата — няколко от тях в очукани вимани, останалите в карети, вариращи от пищно украсени до гротескни. После умишлено беше направил голям кръг, преди да кацне, така че залязващото слънце да заблести върху кораба и той да заприлича на падаща звезда.