Бяха кацнали на една от далечните площадки, която обикновено бе заета от каретите на по-маловажни Древни. Изида и Озирис имаха правото да кацнат почти на стъпалата на пирамидата и никой нямаше да протестира. Но те искаха близнаците да направят десетминутна разходка през двора до входа й. Освен това Озирис хитро бе извъртял кораба по такъв начин, че когато стените му се отворят и се появят Софи и Джош, броните им да грейнат като сигнални огньове в светлината на залязващото слънце, пламтейки в сребърно и златно.
Съветът винаги изчакваше до последната минута, преди да влезе в пирамидата, защото наклонените й златни стени изтощаваха аурите. Така че всички станаха свидетели на пристигането на загадъчната двойка в златна и сребърна броня.
Изида и Озирис закрачиха бързо напред, оставяйки на близнаците да ги следват. Мъжът с куката знаеше защо го правят — искаха тълпата да съсредоточи вниманието си единствено върху тийнейджърите.
Докато Софи и Джош прекосят половината площад, Маретю чу първите шепоти, понесли се през тълпата:
— … злато и сребро…
— … легендарните близнаци…
— … слънцето и луната…
Маретю трябваше да признае, че ходът на Изида и Озирис бе майсторски. Ако двамата Древни просто бяха довели Софи и Джош в Залата на съвета и бяха обявили, че те са легендарните близнаци, много от Древните щяха да се изсмеят невярващо. Но при такова появяване съветът вече започваше сам да се убеждава, че това са близнаците от пророчеството, още преди те да са влезли в пирамидата.
Беше гениално.
Маретю се движеше бързо към края на редицата, вървейки редом с близнаците. Гледаше ги как си говорят тихичко и знаеше всяка дума, която си разменяха. Видя как Джош зърна Инана и очите му се разшириха от изумление, щом забеляза птичите й крака. Видя как сините очи на Софи се стрелват към крилатата Древна и устните й оформят думите: „Това е Инана“.
Маретю бе избрал точно този момент измежду всички възможни, защото близнаците изглеждаха щастливи. Гледаше устните на Софи и макар че не можеше да я чуе, знаеше, че разказва на Джош, че Вещицата от Ендор е алергична към котки и киха. Близнаците се засмяха заедно, с чист и звънлив смях, безгрижен и пълен с живот.
Точно това бе дошъл да чуе.
Възрастта на Маретю вече бе неизчислима. Беше пътувал напред и назад по безброй времеви потоци. Беше живял в продължение на векове в Сенкоцарства, където правилата на времето са различни или не съществуват. Беше видял много, бе преживял още повече и не бе забравил нищо. Това беше част от проклятието му.
И знаеше, че сега Софи и Джош за последен път се смеят заедно.
Глава 48
Облечен в церемониална броня, Анубис стоеше пред красиво гравирана метална врата. Пое си дълбоко дъх. Усети, че лявата му ръка се вдига към устата, и се спря. Беше се отучил да си гризе ноктите, когато Промяната започна да деформира черепа му, придавайки му животински вид, удължавайки зъбите и изтънявайки устните му. В няколкото случая, когато разсеяно бе пъхнал нокти в устата си, едва не си беше отхапал пръстите.
— Защо не влезеш? — изръмжа нечий глас от вътрешността на стаята. — Знам, че си там отвън.
Анубис докара върху устните си нещо като усмивка, след което бутна вратата към покоите на Бастет и влезе. Побърза да затвори след себе си, за да не може нищо да се измъкне в коридора. В стаята цареше почти пълен мрак и той постоя, опрял гръб в стената, докато очите му свикнат с тъмното. Миризмата тук бе ужасяваща и той се стараеше да диша само през устата.
— Как разбра, че съм отвън? — попита.
— Чух дишането ти. — Гласът на Бастет дойде от дясната му страна и той се обърна към звука. Можеше едва-едва да различи силуета на огромната й котешка глава на фона на затъмнения прозорец. Главата беше отметната назад и поглъщаше нещо, което все още се гърчеше. — Какви са новините?
— Току-що пристигнаха Изида и Озирис — съобщи Анубис.
Бастет преглътна храната, избърса устата си с ръка, а после се закашля като котка.
— Добре — изпъшка накрая тя. — Казах ти, че ще дойдат за встъпването ти в длъжност. Те имат голямо влияние над останалата част от съвета. След като те подкрепят, властта ти е гарантирана.
— Пристигнаха с онази тяхна изумителна вимана — каза той тихо. — И аз искам такава. Не ми се вижда честно те да имат такъв кораб, а аз да нямам. — Пое си дълбоко дъх и тръгна на пръсти към майка си. При всяка крачка трепваше от пукането и пращенето на малки костици под краката му. Преди Промяната майка му ядеше само белени плодове върху кристални чинии. Сега ядеше сурово — и често живо — месо, и мраморно-златният под бе осеян с останки от скорошните й хранения. Стаята, постара от повечето цивилизации, която някога бе красива, сега вонеше на отпадъци и гнилоч.