— Когато станеш владетел, ще имаш всичко, което пожелаеш — отвърна Бастет. — Ще можеш да поискаш виманата им. Те едва ли ще ти откажат.
— Те не дойдоха сами — добави Анубис небрежно.
— Така ли? Кого са довели? Познаваме ли го?
Анубис приклекна пред майка си. Макар че тя бе седнала, лицата им се намираха на едно ниво. Често се бе чудил по каква ли прищявка на съдбата Промяната бе превърнала нея в котка, а него в куче. При Бастет Промяната личеше по-ясно: имаше опашка, остри зъби, прибиращи се нокти и обичаше живи гризачи и птички.
— Двама са. Момиче и момче. Не ги познавам. Никога досега не съм ги виждал — каза той тихо.
— Чудя се кои ли са. — Бастет се обърна да провери как изглежда в огледало, което само тя можеше да види. Анубис усети мирис на пудра и леко киселеещия парфюм, който майка му предпочиташе.
— Честно казано, приличат на човеци — каза той, като бавно се изправи и отстъпи назад.
— Колко странно — рече меко Бастет.
— Носят златна и сребърна полупрозрачна керамична броня. И мисля, че може да са близнаци — довърши той припряно. Наведе се, когато Бастет изпищя и запрати едно бурканче от парфюм по главата му. Само невероятно бързите му рефлекси го спасиха.
— Ще почакам отвън — извика той, докато се измъкваше от стаята.
Анубис стоеше в коридора, скръстил ръце върху широките си гърди. През дебелите, покрити със злато, стени чуваше как майка му беснее в стаята си. Носеше се звън от чупещо се стъкло. Трясък на мебели. Последния път, когато тя бе изпаднала в един от своите пристъпи на ярост, беше пробила дупка в дебелата двайсет сантиметра врата от чисто злато и бе съборила античния полилей от тавана. Той чу звънтенето на скъп кристал, а после вратата потрепери, когато нещо тежко — предполагаше, че пак бе полилеят — се разби с трясък от вътрешната й страна.
От време на време в края на коридора се появяваха прислужници с животински глави, виждаха го пред вратата на Бастет и бавно се оттегляха. Яростта на Древната бе легендарна и смъртоносна за всеки, който й се изпречи на пътя.
Анубис затвори очи и въздъхна. Зачуди се дали когато стане владетел на Дану Талис ще може — и дали ще е разумно — да премести майка си в някое далечно Сенкоцарство и после да запечата всички лей-портали, за да не може да се измъкне оттам. Тя имаше много съюзници в съвета, но твърде малко приятели. Може би Анубис щеше да успее да събере малобройна групичка, склонна да му помогне — току-виж дори загадъчните Изида и Озирис.
Те не приличаха на никои други Древни, които познаваше. Макар че у повечето Древни в съвета личеше някакъв ефект от Промяната, Изида и Озирис изглеждаха незасегнати. Беше дочул слух, че двамата били Велики древни или може би дори Предтечи, но не вярваше на това, а знаеше, че няма как да са Архонти. Не прекарваха много време на Дану Талис и Анубис вероятно можеше да преброи на ноктите на едната си ръка случаите, в които ги бе виждал на заседания на съвета през последните петнайсет години.
А сега се бяха появили с близнаци със златна и сребърна броня.
Анубис не бе особено умен — брат му Атон беше мозъкът в семейството, — но дори той разбираше, че това не е добър знак. Всички знаеха легендата за Златния и Сребърния близнак, които първи управлявали острова. Дану Талис бе изграден около двата символа на слънцето и луната, противоположни и равни. Градът дори беше оформен като слънце и полумесец. Така че нямаше как появата на Изида и Озирис днес с двама близнаци в златна и сребърна броня да бе съвпадение.
Лицето на едрия Древен застина в мрачна гримаса. Днес той щеше да стане владетел на Дану Талис — по един или друг начин. Имаше армия от десет хиляди анпу, а новите бикоглави хибриди Астерион37 бяха разположени на лагер по площадите и близките улици. Последните му експериментални хибриди на глигани, мечки, котки и бикове чакаха дълбоко в подземията на пирамидата. Беше ги приготвил, за да може, след като го обявят за владетел на Дану Талис, да устрои парад с тях като символи на властта си. Но всички те бяха въоръжени и в пълна броня — и бяха научени да са верни само на него.
Яростта на Бастет бе като лятна буря: необуздана и драматична, но отминаваше бързо. Когато малко по-късно вратата се отвори, Древната бе спокойна и овладяна, с гладко сресана козина и облечена от глава до пети в черно-червена кожена роба и черно наметало с ален кант.