— Аз пък предпочитам да не ме докосва същество, по-старо от човечеството, но времената сега са странни и необичайни — отвърна Никола.
Богинята-врана и Пернел застанаха зад Алхимика и позволиха на малка част от аурите си да се влеят в него. Мирисът на мента се усили, но бе леко кисел и горчив.
— Побързай, Никола — каза Пернел. — Някой — или нещо — със сигурност ще забележи.
— Човек първо трябва да се концентрира… — Алхимика се взираше съсредоточено в прахта от тухла в ръката си. Тя постепенно потече от дланта му като вода. — След като желаният резултат бъде постигнат, човек трябва просто да насочи съзидателната или разрушителната енергия. Първо — наблюдение, после — прилагане.
Някъде в нощта нещо изпращя и звукът отекна като изстрел.
Камъни застъргаха шумно един в друг.
— Пак ли земетресение? — попита Пернел.
Земята затрепери и в нощта се раздаде ново пукане и хрущене. На борда на тежко натоварения кораб, в електроцентралата и в близкия склад на интенданта зверове зареваха.
Мъглата се разнесе за момент и разкри високия комин, стърчащ зад електроцентралата. Той потрепери и се олюля, докато тухлите в основата му се пръсваха, пращайки ситни късчета във всички посоки.
Никола поднесе длан към устата си и духна лекичко, разпилявайки остатъка от прахта в нощния въздух.
Тримата видяха как коминът се прегъна надве и бавно, оставяйки диря от мъгла, която приличаше на дим, се стовари върху кърмата на корабчето. Тя потъна дълбоко под водата, а носът му щръкна във въздуха. Заскърца метал и съдът се пречупи надве. Вълна заля пристана и пътеките, помитайки няколко анпу от скалите в морето. Предната част на разбитото корабче се стовари обратно във водата, пращайки още една вълна към пристана. Двете половини моментално се наклониха настрана и почнаха да потъват, а въздухът се изпълни със звука на метал, стържещ по камъните на острова.
Никола изтупа ръце.
— А всичко, което трябваше да направя, бе да счупя няколко тухли. Тежестта на комина свърши останалото.
Пернел се наведе към съпруга си и го целуна по бузата.
— Magnifique40 — прошепна тя.
— Истински триумф — съгласи се Богинята-врана. — Но ще прощаваш, ако не те целунем.
— А вие ще прощавате, ако ви кажа, че предпочитам да не го правите.
— Скоро ще си имаме много ядосана компания — каза Пернел.
Ярка светлина се вряза в мъглата, когато вратите на склада на интенданта се разтвориха. Оттам се изсипаха анпу, които заеха позиции около входа и започнаха да душат въздуха с вирнати носове. Следващата фигура, която пристъпи в отвора, имаше само бегла прилика с човек. Представляваше скелет, увит в пъстро пернато наметало с качулка. Порив на вятъра развя наметалото назад, за да разкрие лъскави бели кости, които обгръщаха жизненоважните човешки органи. За разлика от останалата част от тялото, главата бе покрита с плът и козина и беше кучешка, с дълга муцуна и заострени уши. Кожата бе нашарена от краста, а едното ухо изглеждаше разкъсано. Създанието се движеше тромаво и докато се приближаваше, стана ясно, че стъпалата му са обърнати: петите бяха отпред, а дългите пръсти с черни нокти сочеха назад.
То отметна глава и подуши въздуха, подобно на анпу. Челюстите му се раздвижиха и когато заговори, речта му приличаше на гъргорене.
— Какво надушвам? — изръмжа то. — А, мента: вонята на позорно известния Алхимик. Брат ми каза, че ще се погрижи да не стигнеш до острова. Но аз му казах, че ще бъдеш тук. Аз съм Шолотъл, брат на Кетцалкоатъл, син на Коатликуе, и съм дошъл да завладея този град за Древните.
Когато не получи отговор, той подуши по-внимателно. Едната му костелива ръка стискаше наметалото около шията му, а другата бе вдигната високо и на върха на всеки пръст, сякаш бе свещ, танцуваше жълто пламъче. Когато се взря в мрака, кръглите му очи горяха в червено, отразявайки пламъците. Той излая като куче, после мина отново на английски.
— Къде си, Никола Фламел? Покажи се да те видя, преди да умреш.
Алхимика пристъпи напред и позволи на зелената си аура да го озари.
— Какво ще правиш, чудовище, без кораб, с който да откараш зверовете си на брега? Изглежда си заседнал на острова заедно с мен.
Шолотъл махна неопределено с горящата си ръка към Сан Франциско, пръскайки пламъци.
— Има още кораби, Алхимико. Дий купи малка флота от туристически корабчета точно заради такъв вариант. В същия този миг те пътуват насам, или пък ще го сторят, когато мъглата се вдигне. — Той поклати глава. — Казах на брат си, че тази мъгла е грешка. Но докато корабчетата пристигнат, как да се развличаме? — Кучешките челюсти зейнаха в усмивка. — Ами да, ще гоним вас. — Посочи с горящата си ръка към Алхимика и дузина анпу дотичаха безшумно при него. — Доведете ми ги. Живи! Ще имам удоволствието да те убия лично, Алхимико — обеща Шолотъл.