Никола плесна с ръце и стена от зелен пламък изригна от твърдата земя току пред него. Жегата накара чакалоглавите воини да отстъпят с опърлена и димяща козина.
— Това е остров, Алхимико, няма къде да се скриеш — зави Шолотъл.
— Аз не се крия — каза Никола, отстъпвайки от пламъците. — Идвам за теб, чудовище.
— Ще умреш на този остров!
— А ти ще умреш заедно с мен.
Никола се обърна пак към Пернел и Богинята-врана.
— Трябва веднага да събудим Ареоп-Енап. Той е единствената ни надежда.
— Ами ако не можем? — попита Богинята-врана.
Пернел и Никола я погледнаха, без да кажат нищо. Накрая Пернел проговори.
— Ще го събудим — каза тя кратко. — Или ще умрем, докато се опитваме.
— И вероятно ще ни изядат — добави Никола с усмивка.
— Винаги ли е толкова вълнуващо около вас двамата? — попита Богинята-врана.
— Дори и за нас последната седмица беше… необикновена — каза Никола.
Глава 51
— Стойте тук. Не излизайте от стаята — заповяда Изида.
— Не пипайте нищо — добави Озирис. — Възрастта на повечето артефакти тук се измерва в десетки хиляди години.
— Не излизайте от стаята — повтори Изида. — Когато ние излезем, заключете вратата след нас. Не отваряйте на никого.
— Ами вие? — попита Джош.
Изида се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Каза да не отваряме на никого — това включва ли и вас?
Тя въздъхна.
— Джош, нарочно се правиш на глупав. Разбира се, че на нас ще ни отворите. Ще се върнем след по-малко от час и ще ви заведем да ви представим на съвета.
Озирис потри нетърпеливо ръце и в този момент заприлича на мъжа, когото близнаците бяха наричали татко.
— Вече успяхме да говорим с някои Древни, така че всички знаят, че сте тук. Ще има голямо вълнение, когато се появите.
— Да. Всички говорят за вас — добави Изида. — И така, не забравяйте…
— Да заключим вратата — довърши Джош.
— И да не излизаме от стаята — добави Софи.
Изида кимна, но на лицето й нямаше усмивка. Явно не намираше поведението на близнаците за забавно. Дръпна тежката врата след себе си, докато излизаше, и тя се затръшна с бумтене. Джош се помъчи да завърти големия кръгъл ключ, който Древните бяха оставили в ключалката. Накрая той прещрака и близнаците останаха сами в една от най-просторните стаи, които са виждали някога.
— Огромна е — прошепна Джош. — Тук може да се побере футболно игрище.
Софи отиде по средата на помещението.
— Повече от едно — каза тя, оглеждайки се първо наляво, а после надясно. Близнаците стояха в стая без прозорци, която бе толкова голяма, че през тъмните сенки не можеха да видят стените отляво и отдясно. Стената точно срещу тях бе наклонена навътре.
Софи посочи към нея.
— Това трябва да е външната стена на пирамидата.
— Изглежда, тази стая се простира от единия до другия й край — каза Джош.
— Това би означавало, че е дълга около два километра и половина.
— На това му се вика голяма стая — рече той. — Изненадан съм, че не е разделена на по-малки. Би било по-логично.
— Джош, тези хора създават светове, правят цели Сенкоцарства. Никога не биха разделили една стая само защото е практично. — Софи млъкна за момент, а после добави: — Чудя се обаче за какво ли я използват. Прилича ми на галерия. — Посочи към една стена, където върху камъните личаха бледи правоъгълници. — Виждаш ли? Там е висяло нещо. — Тя се завъртя в кръг.
— Няма прозорци, само една врата…
— Тогава откъде идва светлината? — попита Джош. Не можеше да открие никакъв източник.
— Мисля, че от самите стени — каза с почуда Софи.
Джош отиде до стената и допря ръка до златните камъни, но те бяха хладни на пипане.
— Тук има нещо. — Софи посочи към пода, където едва личаха останките от стара мозайка. Джош се върна при нея, коленичи на пода и духна силно. Прахта се разлетя, за да открие поредица от идеални кръгове, разположени един в друг. Те се състояха от хиляди мънички златни и сребърни плочки. Вътрешният кръг бе запълнен със златистожълти квадратчета, а сребърните плочки образуваха около него едно дълго С, подобно на луна.