— Чакай! — засмя се Ана и вдигна ръце. — Защо не дойдеш и не седнеш, преди да ми разкажеш за целия ден?
— Не мога да си отворя вратата, щото ръцете ми са пълни.
— Така ли? — Ана послушно стана да отвори. — И какво има в тях?
— Подаръци. — Джеси остави на масата един пакет и вдигна голяма рисунка с молив. — Днес трябваше да рисуваме картини и аз направих две — една за татко и една за теб.
— За мен?! — Трогната, тя взе цветната рисунка върху плътна бежова хартия, която събуди собствените й училищни спомени. — Много е красива, слънчице.
— Виж, това си ти. — Джеси показа една фигурка с жълта коса. — И Куигли. — Следваше детско, но без съмнение точно изображение на котка. — И всичките цветя. Розите и маргаритките и делфините.
— Делфиниумите — прошепна Ана със замъглени от сълзи очи.
— Ъ-хъ. И другите — продължи Джеси. — Не мога да им запомня на всичките имената. Ала ти каза, че ще ме научиш.
— Да, ще те науча. Просто е прекрасно, Джеси.
— А на татко нарисувах картина с новата ни къща и той на терасата, защото най-обича да седи там. Закачи я на хладилника.
— Отлична идея! — Ана отиде до хладилника и залепи рисунката с магнит на вратата му.
— Аз обичам да рисувам. Татко рисува много хубаво и казва, че мама е рисувала още по-хубаво. Затова ми идва отвътре. — Джеси пъхна ръка в дланта на Ана. — Сърдиш ли ми се?
— Не, миличка. За какво да ти се сърдя?
— Татко каза, че Дейзи те съборила и счупила твоите саксии, а ти си се ударила. — Тя се вгледа в драскотината на ръката на Ана, после тържествено я целуна. — Извинявай!
— Няма защо. Дейзи не го направи нарочно.
— Тя и на татко обувките не сдъвка нарочно, ама го накара да говори лоши думи.
Ана прехапа устни.
— Сигурна съм, че не е било нарочно.
— Татко се развика, а Дейзи така се уплаши, че се изпишка на килима. Тогава той я подгони из къщата и беше толкова смешно, че аз не можех да спра да се смея. И татко се засмя и каза, че ще построи на двора кучешка колибка и ще ни сложи вътре двете с Дейзи.
Ана загуби всякаква надежда да приеме всичко това на сериозно, засмя се и прегърна Джеси.
— Мисля, че вие с Дейзи много хубаво ще си живеете в кучешката колибка. Но ако искаш да спасиш обувките на баща си, защо не ми позволиш да ти помогна да поработиш с нея?
— Знаеш ли как? Можеш ли да я научиш да прави номера и всякакви такива неща?
— Мисля, че да. Гледай. — Тя сложи Джеси на коляното си и повика Куигли, който дремеше под кухненската маса. Котаракът се надигна неохотно, протегна предните си лапи, после задните и се измъкна. — Добре, седни. — С котешка въздишка той се подчини. — Изправи се. — Куигли покорно се вдигна на задни лапи, а с предните започна да боксира въздуха като цирков тигър. — А сега, ако направиш твоето кълбо, може за вечеря да ти отворя консерва с риба тон.
Котаракът изглежда изживяваше вътрешна борба. После — може би защото дилемата беше малки картофчета или риба тон — той подскочи, изви гръб и се приземи леко на четирите си лапи. Докато Джеси се заливаше от смях и ръкопляскаше, той скромно почисти лапите си.
— Не знаех, че котките могат да правят номера.
— Куигли е много особен котарак. — Ана се наведе да го погали, а той замърка като трактор и отърка муцуна в коляното й. — Семейството му е от Ирландия, както и по-голямата част от моето.
— Не е ли самотен тук?
Ана се усмихна и почеса Куигли под брадичката.
— Е, ние сме двама. А сега искаш ли да хапнеш нещо, докато ми разкажеш за остатъка от деня си?
Джеси се поколеба. Явно се изкушаваше.
— Не мога, щото скоро трябва да вечерям и татко… Ох, аз съвсем забравих! — Тя се втурна към масата и донесе пакета, увит в хартия на розови черти. — Това е за теб, от татко.
— От… — Ана несъзнателно скри ръце зад гърба си. — Какво има вътре?
— Знам — засия Джеси и очите й блеснаха възбудено. — Ала не мога да ти кажа, за да не разваля изненадата. Трябва ти да си го отвориш. — Вдигна го и й го протегна. — Не обичаш ли подаръците? — попита тя, защото Ана продължаваше да държи ръцете си здраво стиснати зад гърба. — Аз ги обичам най-много от всичко, а татко винаги прави хубави подаръци.
— Сигурно, обаче…
— Не харесваш ли татко? — Джеси изду обидено устни. — Сърдиш ли му се, дето Дейзи ти счупи саксиите?
— Не, не, не му се сърдя. — Във всеки случай, не заради счупените саксии. — Той не беше виновен. И да, разбира се, че го харесвам. Тоест, аз не го познавам много добре и… — Хванаха те натясно, каза си Ана и се насили да се усмихне. — Просто съм изненадана, че получавам подарък, когато нямам рожден ден. — За да достави удоволствие на детето, взе пакетчето и го разклати. — Не дрънка — забеляза тя и Джеси прихна.