— Добре. — Тя погледна умолително към Ана. — Не си отивай!
— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи Бун, след като дъщеря му се втурна навън. — Добър начин да се подпечата примирието.
— Добре. — Той отвори хладилника и рисунките прошумоляха. — Джеси рисува много хубаво. Ужасно сладко от нейна страна, че е нарисувала картина за мен.
— Внимавай, иначе ще ти се наложи да си облепваш стените с картините й. — Бун се поколеба с бутилката в ръка. Къде ли бе сложил винените чаши, ако изобщо ги бе извадил? Един бърз оглед на шкафовете го убеди, че не беше. — Можеш ли да преглътнеш шардоне от чаша със зайчето Бъни?
— Абсолютно — засмя се тя и го изчака да налее в нейната чаша, след това в неговата. — Добре дошъл в Монтърей. — Вдигна наздравица със зайчето.
— Благодаря. — Когато Ана поднесе чашата към устните си и му се усмихна над ръба й, той загуби нишката на мисълта си. — Аз… Отдавна ли живееш тук?
— Цял живот, с кратки прекъсвания. — Миризмата на къкрещото пиле и веселият безпорядък в кухнята бяха толкова уютни, че тя се отпусна. — Родителите ми имаха къща тук и друга в Ирландия. Сега те живеят през повечето време в Ирландия, ала братовчедите ми и аз се установихме тук. Моргана е родена в къщата, в която живее, на Седемнадесетия километър, а ние със Себастиан — в Ирландия, в замъка Донован.
— В замъка Донован!
Ана се засмя:
— Звучи претенциозно, но наистина е замък, много стар, много хубав и много усамотен. От векове принадлежи на семейство Донован.
— Родена в ирландски замък — повтори Бун учудено. — Може би това обяснява защо първия път, когато те видях, си помислих: „Ето я феята, сред розовите храсти до съседната къща“. — Усмивката му угасна и той добави, без да се замисля: — Направо дъхът ми секна.
Чашата спря на половината път до устните й, които се разтвориха в изненадано смущение.
— Аз… — Отпи, за да си даде време да помисли. — Предполагам, че в подаръка ти има феи в храстите, елфи в градината и магьосници по дърветата.
— Сигурно. — Тя ухаеше като бриза, който донасяше през отворения прозорец аромати от нейната градина и дъх на море. Бун пристъпи по-близо, изненадан, ала не съвсем неприятно, от тревогата в очите й. — Как са драскотините, съседке? — Внимателно обви ръка около рамото й и напипа с палеца си пулса. Каквото и да бе това, което разтуптяваше сърцето му, то правеше същото и с нея. — Боли ли те?
— Не. — Гласът й стана по-плътен, което я изненада, а него възбуди. — Не, разбира се.
— Пак миришеш на цветя.
— От мехлема.
— Не. — Кокалчетата на свободната му ръка се плъзнаха под брадичката й. — Ти винаги миришеш на цветя. Диви цветя и морска пяна.
Как се оказа Ана опряна с гръб до масата, тялото му до нейното, устните му толкова близо, толкова изкусително близо, че почти усещаше вкуса им?
А тя искаше този вкус, искаше го с внезапна зашеметяваща сила, която прогони всяка друга мисъл. Бавно, без да отделя очи от неговите, сложи ръка на гърдите му, върху сърцето, което биеше силно и диво.
Такава щеше да бъде и целувката, помисли Ана. Силна и дива, от първия момент.
Сякаш за да я увери в това, той вплете пръсти в косата й. Тя бе топла, както бе очаквал, топла като слънчевата светлина, от която бе взела цвета си. За миг цялото му същество бе съсредоточено върху предстоящата целувка, върху безмилостното удоволствие от нея. Устните му бяха на един дъх разстояние от нейните, а въздишката й вече го изпълваше. И тогава чу трополящите по стълбите стъпки на дъщеря си.
Бун отскочи като опарен. Безмълвно впиха поглед един в друг, и двамата потресени от това, което почти се бе случило, и от криещата се зад него сила.
Какво правеше, запита се той. Беше сграбчил една жена в кухнята, докато пилето бе на печката, пюрето изстиваше на масата, а малкото му момиченце всеки момент щеше да се втурне вътре!
— Трябва да си вървя. — Ана остави чашата си, преди да бе паднала от треперещите й пръсти. — Наистина имах намерение да мина само за минутка.
— Ана… — Бун се отмести да й препречи пътя, в случай, че реши да избяга към вратата. — Имам чувството, че това, което току-що се случи, и на двамата не ни е в характера. Доста интересно, не мислиш ли?
Тя вдигна към него сериозните си сиви очи.
— Аз не познавам твоя характер.
— Е, нямам навика да прелъстявам жени в кухнята, когато дъщеря ми е горе. И със сигурност нямам навика да пожелавам до смърт една жена в момента, в който я погледна.
Ана съжали, че бе оставила виното. Гърлото й бе пресъхнало.
— Сигурно искаш да го приема на вяра. Но няма.
В очите му проблеснаха и гняв, и предизвикателство.