— Май сме уморени, а?
Хлипайки, Тимъти се сгуши в тях и облегна натежалата си главица на рамото на татко.
— Жаден.
— Добре, шампионе. — Ръката на бащата отново се насочи към дупето му, но този път не за да го удари, а за да го погали успокоително. Той се усмихна окуражително на жена си, чиито очи бяха плувнали в сълзи. — Хайде да пийнем по едно хубаво студено питие. На него просто му се спи.
Ана се усмихна и отключи багажника. Семейните почивки, помисли си, не бяха само удоволствие и веселба. Следващия път, когато щяха да се озъбят един срещу друг, тя нямаше да е наблизо да им помогне. Сигурно всичко щяха да объркат без нея.
Метна чантата зад гърба си и започна да разтоварва кутиите, които носеше за магазина на Моргана. Бяха шест, пълни с торбички с ароматни листа, бурканчета с масла и кремове, пликчета за ароматизиране на бельо, атлазени възглавници, както и специалните поръчки — от тонизиращи води до индивидуални парфюми.
Замисли се дали да не направи два курса, прецени разстоянието и реши, че ако внимателно крепи товара си, ще успее и наведнъж.
Натовари се и едва успя да захлопне капака на багажника с лакът. Прекоси паркинга и още преди да стигне до втората пресечка, започна да се укорява.
Защо винаги правеше така? Два приятни курса бяха по-добри от един труден. Не защото кутиите бяха тежки — макар че си бяха и тежки — а просто защото бяха неудобни за носене, а тротоарът бе претъпкан. Пък и косата непрекъснато й падаше в очите. С бързо танцово движение едва успя да избегне сблъсъка с момче и момиче в двуместна спортна кола.
— Имаш ли нужда от помощ?
Ана се обърна, раздразнена и от себе си, и от безотговорните шофьори. Беше Бун, особено хубав с широките си памучни панталони и риза. Джеси, яхнала раменете му, се смееше и пляскаше с ръце.
— Возихме се на въртележка и ядохме сладолед и те видяхме.
— Май пак си се претоварила — забеляза Бун.
— Те не са тежки.
Той потупа Джеси по крака и тя, приела сигнала, започна да се спуска по гърба му.
— Няма нужда. — Знаеше, че бе глупаво да отказва помощ, когато наистина й трябва, ала доста успешно бе избягвала Бун през по-голямата част от седмицата. И бе успяла — почти също толкова добре — да избягва да мисли за него. — Не искам заради мен да се отклонявате от пътя си.
— Нямаме никаква определена посока, нали, Джеси?
— Ъ-хъ. Просто се шляем. Днес е почивният ни ден.
Ана не можа да не се усмихне, както не можа да не допусне в очите й да се прокрадне предпазливост, когато погледна отново към Бун. Той, разбира се, гледаше към нея, с този негов смущаващ поглед, който сякаш я пронизваше. Играещата на устните му усмивка изразяваше не толкова веселост, колкото предизвикателство.
— Не отивам далеч — започна тя и едва сграбчи един пакет, който бе започнал да се изплъзва. — Мога съвсем…
— Прекрасно! — Без да обръща внимание на възраженията й, Бун прехвърли кутиите от нейните ръце в своите. Не отместваше поглед от очите й. — За какво са съседите?
— Аз мога да нося една! — заподскача Джеси, горяща от желание да помогне. — Мога!
— Благодаря ти. — Ана й подаде най-леката кутия. — Аз отивам две пресечки по-нататък, до магазина на братовчедка ми.
— Тя има ли вече бебета? — попита Джеси.
— Не още.
— Аз питах татко как така тя има там вътре две бебета, а той каза, че понякога има двойна любов.
Каква защита можеше да има човек срещу такъв мъж? Когато срещна погледа му, очите й бяха топли.
— Да, понякога има. Ти изглежда винаги намираш правилния отговор — прошепна му Ана.
— Не винаги. — Бун не бе сигурен дали чувства облекчение или раздразнение, задето ръцете му бяха заети с кутиите. Ако бяха свободни, щеше да изпита непреодолимото желание да я докосне. — Просто всеки път търсиш кой е най-добрият отговор. Къде се кри досега, Анастасия?
— Да се крия ли? — Топлотата изчезна от очите й.
— От дни не съм те виждал на двора. Не ми изглеждаше като човек, който би се уплашил толкова лесно.
Тя преглътна по-острия отговор само защото точно пред тях подскачаше Джеси.
— Не разбирам за какво говориш. Имах работа. Всъщност доста работа, ако те интересува. — Ана кимна към кутиите. — Ти носиш част от нея.
— Така ли? В такъв случай се радвам, че не почуках на вратата ти под предлог, че искам назаем чаша захар. Едва не го направих, но щеше да е много очевидно.
Тя му хвърли един кос поглед.
— Благодарна съм ти за въздържаността.
— Има защо.
Ана само отметна косата от очите си и извика на Джеси:
— Насам, за да минем отзад. В събота обикновено има много хора — обясни тя на Бун. — Не искам да минаваме през магазина и да пречим на клиентите.