— Какво всъщност продава братовчедка ти?
— Това-онова — усмихна се отново Ана. — Струва ми се, че нейните стоки ще ти се сторят особено интересни. Стигнахме. — Тя кимна към една врата, пред която бяха наредени саксии с кървавочервено мушкато. — Можеш ли да отвориш, Джесика?
— Добре. — Както винаги нетърпелива да види какво има от другата страна, Джеси отвори и изписка: — О, татко, гледай! — Остави кутиите на първото попаднало й място и се хвърли към голямата бяла котка, която се чистеше на масата.
— Джесика! — Гласът му бе рязък и твърд и я спря насред крачка. — Какво съм ти казвал за непознатите животни?
— Но, татко, той е толкова хубав!
— Тя — поправи я Ана и остави кутиите. — И баща ти е прав. Не всички животни обичат малки момиченца.
Джеси пръстите я сърбяха да погали гъстата бяла козина.
— А тя?
— Понякога Луна не обича никого — засмя се Ана и почеса котката зад ушите. — Ала ако си много възпитана и я погалиш, когато тя ти даде кралското си благоволение, ще се разберете. — Усмихна се успокоително на Бун: — Луна няма да я одраска. Като й омръзне, просто ще си отиде.
Но явно Луна бе в настроение да й обръщат внимание. Тя отиде до края на масата и отърка глава в протегнатата ръка на Джеси.
— Тя ме харесва! — засия Джеси. — Виждаш ли, татко, харесва ме.
— Да, виждам.
— Моргана обикновено държи тук студени напитки. — Ана отвори малкия хладилник. — Искаш ли нещо?
— Да. — Всъщност не беше жаден, ала предложението му даваше възможност да се забави още малко. Облегна се на плота в кухненския бокс, докато Ана извади чашите. — Там ли е магазинът? — кимна той към вратата.
— Да. А нататък е складът. Голяма част от нещата, които Моргана продава, са единствени екземпляри, така че тя не държи много инвентар.
Бун протегна ръка над рамото на Ана и посочи тънките листчета на розмарина на перваза на прозореца:
— И Моргана ли се занимава с такива неща?
Ана се опита да не обръща внимание, че тялото му докосва нейното. Усещаше от него дъх на море. Сигурно двамата с Джеси бяха ходили да хранят чайките.
— С какви неща?
— Билки и тъй нататък.
— Може и така да се каже. — Тя се обърна, като очакваше, че той ще е много близо, и блъсна чашата в гърдите му. — Безалкохолна бира.
— Страхотно! — Знаеше, че не бе особено честно и може би не бе разумно, но взе чашата и остана точно където си беше. Ана трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите. — Това може да се окаже добро хоби за нас с Джеси. Ще ни покажеш ли как се отглеждат?
— Не е по-различно от отглеждането на което и да е живо нещо. — Струваше й много усилия да говори спокойно, когато дишаше толкова трудно. — Грижи, внимание и любов. Застанал си на пътя ми, Бун.
— Надявам се. — Гледайки я настойчиво, той вдигна ръка към бузата й. — Анастасия, мисля, че ние наистина трябва да…
— Разбрахме се, миличка — долетя един доволен глас през отварящата се врата. — На всеки два часа по петнайсет минути седене.
— Ставаш смешен. За Бога, държиш се така, сякаш аз съм единствената бременна жена в света. — Моргана въздъхна и влезе в задната стаичка. Като видя там тримата и особено как Бун бе притиснал братовчедка й до плота, вдигна вежди.
— Ти си единствената бременна жена в моя свят. — Наш спря насред дума. — Хей, Ана, точно ти ми трябваш, за да убедиш Моргана да не се пресилва. Сега, като си тук, аз мога… — Погледна към мъжа до Ана, после отново към нея, за да фокусира погледа си. — Бун? Не може да бъде! — Прекоси стаята, стисна ръката на Бун и го потупа по гърба като типично мъжко приветствие. — Какво правиш тук?
— Май че доставям стока. — Той се засмя и силно раздруса ръката на Наш. — Ами ти?
— Опитвам се да поддържам жена си във форма. Господи, колко време мина? Четири години?
— Там някъде.
Моргана скръсти ръце на корема си.
— Доколкото разбирам, вие двамата се познавате.
— Разбира се. Запознахме се на една писателска конференция. Трябва да беше преди десет години, а? Не съм те виждал от… — От погребението на Алис, изведнъж си спомни Наш. Спомни си и отчаянието и неверието в очите на Бун, докато стоеше до гроба на жена си. — Как си?
— Добре. — Бун го разбра и се усмихна. — Ние сме добре.
— Хубаво. — Наш стисна рамото му и се обърна към Джеси: — Ти трябва да си Джесика.
— Аха — засия тя, винаги щастлива да се запознае с нов човек. — А ти кой си?
— Аз съм Наш. — Той се приближи до нея и се наведе. Освен очите, които бяха от Бун, тя бе копие на Алис — красива, ярка, прилична на самодива. Протегна официално ръка: — Приятно ми е да се запознаем.