— Вълшебни приказки — съгласи се Бун, пое жезъла и прекара пръст по бронзова статуетка на ръмжащ вълк. — Или окултизъм. И тънката граница между тях. Последният ти филм ми смрази кръвта, въпреки че ме разсмя.
— Хуморът в ужаса — усмихна се Наш.
— Никой не го прави по-добре. — Бун погледна към дъщеря си. Джеси се взираше в миниатюрен сребърен замък, ограден от стъкло, сияещо в цветовете на дъгата. Очите й бяха разширени, ръцете й скрити зад гърба. — Няма да си излезем оттук с празни ръце.
— Много е красива — забеляза Наш и, както често му се случваше, се запита какви ли ще бъдат децата, които скоро щеше да има.
— Прилича на майка си. — Бун забеляза въпроса и загрижеността в очите на приятеля си. — Скръбта преминава, Наш, независимо дали искаш или не. Алис бе прекрасна част от моя живот и ми даде най-хубавото нещо в него. Благодарен съм за всеки миг, преживян с нея. — Остави жезъла. — Но бих искал да знам как ти, най-заклетият ерген в света, се оказа женен и бъдещ баща на близнаци.
— Исках да се махна от Лос Анджелис, ала все пак да съм наблизо. Малко след като пристигнах тук, трябваше да направя изследване върху един сценарий. Влязох в този магазин, а в него беше тя.
Не беше само това, разбира се. Имаше много повече. Но не бе негова работа да разказва на Бун за наследството на Донован. Дори ако той би му повярвал.
— Когато решиш да скочиш, скачаш надолу с главата.
— Ти също. Индиана е доста далеч оттук.
— Аз пък не исках да съм наблизо — намръщи се Бун. — Моите родители, родителите на Алис… Ние с Джеси бяхме започнали да се превръщаме в цел на живота им. Освен това ми се искаше промяна, и за двама ни.
— Съсед на Ана, а? — Наш присви очи. — Къщата от червено дърво, цялата в стъкло и тераси?
— Същата.
— Добър избор. — Той отново погледна към Джеси. Тя бе обиколила магазина и отново се бе върнала при замъка. Нито веднъж не бе помолила за него и от това откровеното желание в очите й бе още по-изразително. — Ако ти не й купиш този замък, аз ще й го купя.
Когато Ана излезе да преподреди няколко рафта, на щанда освен сребърния замък бяха натрупани жезълът, еднометрова статуетка на крилата фея, в която и самата тя се бе загледала, кристален носорог, оловен магьосник с многостен в ръка и грозд кристали с размера на бейзболна топка.
— Слаби сме — погледна я Бун е виновна усмивка, когато Ана вдигна вежди. — Нямаме никаква воля.
— Но пък отличен вкус. — Тя прокара пръст по крилата на феята. — Прекрасна е, нали?
— Една от най-хубавите, които съм виждал. Реших да я сложа в кабинета си, за вдъхновение.
— Добра идея. — Ана се наведе над кашона с камъни за гадаене. — Малахит, за ясна мисъл. — Пръстите й се плъзгаха по гладките камъни, опитваха, отхвърляха, избираха. — Содалит, успокоява смутения ум, лунен камък за чувствителност. Аметист, разбира се, за интуиция.
— Разбира се.
Тя не му обърна внимание.
— Кристал за всякакви хубави неща. — Наклони глава и го погледна изпитателно: — Джеси казва, че се опитваш да откажеш цигарите.
— Намалявам ги — сви рамене той.
Ана му подаде кристала:
— Дръж го в джоба си. Камъните са от фирмата.
Когато тя се обърна и продължи да реди пъстрите си шишенца, Бун взе кристала и го потърка с пръсти. Не можеше да му навреди.
Бун не вярваше във вълшебни кристали и в силата на камъните — макар че според него имаха интересни възможности. Трябваше освен това да признае, че изглеждаха добре в малката купа на бюрото му. Създават атмосфера, помисли той, както и гроздът от кристали, който бе купил, за да затиска с него хартиите си.
Като цяло, този следобед беше приятен по няколко причини. Двамата с Джеси си прекараха чудесно — возиха се на въртележка в „Емпориум“, играха на видеоигри, просто се разхождаха. Да налетят на Анастасия бе допълнителен плюс, реши Бун, въртейки в пръстите си лунния камък. А да срещне отново Наш, да открие, че живеят наблизо, бе направо златен шанс.
Бе му липсвала мъжката компания. Странно, не беше го забелязал, може би защото животът му през последните месеци бе много напрегнат — да планира преместването, да се премести, да се приспособи към новото място. А Наш, макар че тяхното приятелство през годините се поддържаше предимно с писма, бе точно този тип компания, който той предпочиташе — добродушен, почтен, с въображение.
Щеше да му е приятно да му даде някои съвети като на баща, щом се родят близнаците.
Да, реши Бун, загледан в блясъка на лунния камък на ярката лунна светлина, светът наистина бе малък и забавен.