Изведнъж почувства отчаяна алчност. Никаква разумна мисъл не можеше да си проправи път през мъглата от чувственост, с която го обви. Прониза го остър глад и той изстена, ала само донякъде от удоволствие.
Болка. Усети пробождането на хилядократна болка. Не можеше да се отдръпне от нея, не можеше да спре устните си да търсят още. Страхуваше се, че ако я пусне, тя ще изчезне като дим и той никога, никога вече нямаше да се чувства така.
Ана не можеше да го успокои. Част от нея искаше да го погали и да му обещае, че всичко ще е наред, и за двамата. Но не можеше. Бун я опустошаваше. Независимо дали това беше собственото й изнурително желание, ехото на неговото желание, просмукало се в нея или смесица от двете, резултатът бе пълна загуба на воля.
Тя знаеше, да, знаеше, че тази първа среща щеше да бъде дива и силна. Страхуваше се от нея и в същото време копнееше за нея. Сега вече бе преодоляла страха. И също като него не можеше да устои на съчетанието от болка и удоволствие.
Треперещите му пръсти се плъзнаха по лицето й и се заровиха в косите й. Тялото й, тръпнещо от желание, се притисна към него. Задъхано прошепна името му.
Ала Бун я чу, чу я през пулсиращата в слепоочията му кръв, чу този тих, пресекващ звук. Тя трепереше — а може би това бе той? И точно тази несигурност кой от двамата е по-зашеметен, го накара бавно, внимателно да се отдръпне.
Задържа я неподвижна, с ръце върху раменете й, с очи, приковани към лицето й. На лунната светлина Ана видя себе си в тях, потънала в това синьо море, потънала в него.
— Бун…
— Не още. — Трябваше му време, за да се опомни. Господи, та той едва не я погълна цялата! — Просто не още. — Без да се приближава, докосна устни до нейните, леко, в една дълга, тиха целувка, която разби и малкото останали й защитни сили. — Не исках да ти причинявам болка.
— Не си. — Тя стисна устни и се опита да извиси гласа си над нивото на шепот. — Не ми причини болка. Зашемети ме.
— Мислех, че съм готов за това. — Плъзна длани по ръцете й, преди да я пусне. — Не знам дали някой би могъл да е готов. — Не бе сигурен какво би се случило, ако отново я докоснеше, затова пъхна ръце в джобовете си. — Може би е заради лунната светлина, може би просто заради теб. Искам да съм честен с теб, Анастасия. Не знам как да се оправя с това.
— Е… — Тя обхвана с ръце раменете си. — Значи сме двама.
— Ако не беше Джеси, ти нямаше да се прибереш сама в тази къща. А аз не приемам лекомислено интимността.
Ана кимна, възвърнала малко самообладанието си:
— Ако не беше Джеси, може би щях да те помоля да останеш с мен тази нощ. — Пое дълбоко въздух. Знаеше, че бе важно да бъде честна с него. Поне за това. — Щеше да си ми първият.
— Първият… — Ръцете му увиснаха безсилно. Сега чувстваше и мъничко страх, и невероятно вълнение при мисълта за нейната невинност. — Боже мой!
— Не ме е срам от това — вдигна глава тя.
— Не, нямах предвид… — Не намери думи и я погали по косата. Невинна. Златокоса девица с тънка синя мантия и цветя в краката й. И на това трябваше да устои и да си отиде сам! — Сигурно нямаш представа какво значи това за един мъж.
— Не съвсем, защото не съм мъж. — Ана се наведе да вземе кошницата. — Но знам много добре какво значи за една жена да осъзнава, че скоро може да се отдаде за пръв път. Затова ми се струва, че и на двамата ни е нужно трезво да помислим. — Усмихна се, или поне се опита. — А е много трудно да се мисли трезво след полунощ, когато луната е пълна и цветята прецъфтяват. Ще ти кажа лека нощ, Бун.
— Ана… — Той докосна рамото й, ала не задържа ръката си там. — Нищо няма да се случи, преди да си готова.
Тя поклати глава:
— Ще се случи. Но нищо няма да се случи, преди да е писано.
Втурна се към къщата с развяваща се около нея мантия.
ПЕТА ГЛАВА
Сънят дълго не идваше. Бун никога не се бе въртял и мятал толкова в леглото, вторачен в тавана. Видя как лунната светлина угасва в последната дълбока тъмнина преди изгрева.
Сега, когато слънцето струеше през прозореца, той бе проснат по очи и дълбоко спеше. В съня си бе вдигнал Ана на ръце и я носеше по широко извито стълбище от бял мрамор. На върха, издигащ се над пухкави облаци, имаше огромно легло, потънало във водопади от бели атлазени завивки. Стотици дълги тънки свещи горяха с мека светлина. Усещаше аромата им — лекия дъх на ванилия, загадъчния мирис на жасмин. И нейния — този тихо сексапилен аромат, който навсякъде вървеше с нея.
Тя се усмихна. Коси като слънчева светлина. Очи като дим. Когато я остави на леглото, потънаха сякаш в самите облаци. Чуваше се мелодия на арфа, романтична като сълза, и шепот, не по-силен от диханието на облаците.