Ръцете й се вдигнаха, обвиха се около него и те заплуваха като духове в някаква фантазия, свързани от нуждата, знанието и непоносимата сладост на тази първа безкрайна целувка. Устните й се плъзнаха по неговите, спряха се и Ана прошепна…
— Татко!
Дъщеря му се стовари с трясък на гърба му. Бун се събуди рязко и изръмжа нечленоразделно. В отговор тя прихна и бързо се наведе да го млясне по наболата буза.
— Татко, събуди се! Приготвила съм ти закуска.
— Закуска… — Той изръмжа във възглавницата, мъчейки се да се отърси от съня. — Колко е часът?
— Малката стрелка е на десет, а голямата на три. Направих препечен хляб с канела и сипах портокалов сок в малки чашки.
Бун отново изръмжа, претърколи се и я погледна с подутите си още очи. Джеси бе ярка като слънчев лъч в розовата си памучни риза и шорти. Бе се закопчала накриво, но се бе сресала.
— Откога си станала?
— От цели часове. Пуснах Дейзи навън и й дадох закуска. И се облякох съвсем сама и си измих зъбите и гледах анимационни филмчета. После огладнях и направих закуска.
— Много работа си имала.
— Ъ-хъ. И бях съвсем тиха, да не те събудя в деня за успиване.
— Съвсем тиха беше — съгласи се той и протегна ръце да оправи копчетата й. — Мисля, че заслужаваш награда.
— Каква? — светнаха очите й. — Какво ще получа?
— Какво ще кажеш за едно розово коремче? — Изтърколи се с нея на леглото и започна да я бори, докато тя пищеше и се извиваше. Остави я да го победи, като се престори на изтощен. — Много си силна като за мен.
— Това е щото ям зеленчуци. Ти не ядеш.
— Ям малко.
— Ами, почти никак.
— Когато станеш на тридесет и три години, и ти няма да трябва да ядеш брюкселско зеле.
— Да, ама аз го обичам.
— Само защото съм добър готвач — засмя се Бун. — Майка ми никак не я биваше.
— Тя сега хич и не готви. — Джеси изписа с пръст името си на гърба му. — Те с дядо Сойър винаги ядат навън.
— Това е защото дядо Сойър не е глупак. — Току-що бе забелязал, че тя не произнася добре буквата „с“. Трябваше да поработят върху това.
— Ти каза, че днес може да се обадим на баба и дядо Сойър, и на Нана и Поп. Може ли?
— Разбира се, след два часа. — Обърна се към нея и я погледна изпитателно: — Липсват ли ти?
— Да-а. — Прехапала език, започна да пише на гърдите му „Сойър“. — Смешно, че не са тук. Ще ни дойдат ли на гости?
— Разбира се. — В него се събуди чувството за вина, неотменна част от родителството. — Иска ли ти се да бяхме останали в Индиана?
— В никакъв случай! — Очите й се разшириха. — Там го нямахме плажа, и тюлените, и голямата въртележка в града, и Ана в съседната къща. Това е най-хубавото място на света.
— И на мен ми харесва. — Той седна и я целуна по челото. — А сега бягай, за да се облека.
— Нали ще дойдеш направо долу на закуска? — попита тя и се смъкна от леглото.
— Абсолютно. Толкова съм гладен, че мога да изям цял препечен хляб с канела.
Джеси се втурна доволна към вратата.
— Веднага ще направя още.
Бун знаеше, че ще приеме думите му буквално и наистина ще препече цял хляб, затова набързо взе душ, реши да не се бръсне и навлече едни бермуди и тениска, които отдавна трябваше да са станали на парцали.
Опитваше се да не мисли за съня. В края на краищата, той лесно можеше да се изтълкува. Желаеше Ана — тук нямаше нужда от никакво прозрение. А бялото бе очевидно символ на невинността й.
Това го плашеше до смърт.
Джеси бе в кухнята и припряно мажеше с масло поредната филийка. Вече имаше пълна чиния, повечето прегорени. Навсякъде се носеше миризма на канела.
Бун сложи кафето, преди да си отчупи едно парче. Беше студено, твърдо и наръсено неравномерно с канела и захар. Явно Джеси бе наследила готварските способности на баба си Сойър.
— Страхотни са — заяви той и смело преглътна. — Любимата ми неделна закуска.
— Може ли Дейзи да опита малко?
Бун отново погледна към купчината филии, после към кучето с провесен до земята език. Ако имаше късмет, може би щеше да успее да му пробута половината си любима неделна закуска.
— Мисля, че може. — Наведе се и поднесе втората хапка пред носа му. — Седни — заповяда той с твърдия глас, препоръчван в книгите за дресировка на кучета.
Дейзи продължи да размахва опашка, провесила език.
— Дейзи, седни! — Побутна задницата й. Дейзи седна за миг, после скочи на четирите си лапи. — Не — отдръпна Бун парчето хляб и повтори командата. След пет мъчителни минути, през които се стараеше да не си спомня колко лесно бе това за Ана, успя да задържи кучето седнало. Дейзи погълна хляба, доволна от себе си.