— Тя го направи, татко!
— Почти. — Той стана да си сипе кафе. — След малко ще я изведем навън и ще проведем един истински урок.
— Добре. — Дейзи щастливо задъвка филийката си. — Може би гостенинът на Ана ще си е отишъл и тя ще ни помогне.
— Гостенин ли? — попита Бун и протегна ръка към чашата.
— Видях я отвън с един мъж. Ана много го прегърна и целуна и така нататък.
— Тя… — Чашата задрънча на масата.
— Омекнали са ти пръстите — забеляза Джеси с усмивка.
— Да — съгласи се той, без да се обръща към нея, изправи чашата и наля кафето. — Какъв… Ъ-ъ-ъ… Какъв мъж? — Мислеше си, че гласът му е съвсем безстрастен — поне колкото да заблуди едно шестгодишно дете.
— Един много висок мъж с черна коса. Те се смееха и се държаха за ръце. Може да е приятелят й.
— Приятелят й — повтори Бун през зъби.
— Какво има, татко?
— Нищо. Кафето ми пари. — За ръце се държали, значи. Целували се. Трябваше да погледне лично това приятелче. — Джес, какво ще кажеш да излезем на терасата? Да видим дали ще успеем да накараме Дейзи пак да седне.
— Добре. — Джеси запя новата песен, която бе научила в училище, и събра филийките. — Обичам да ям навън. Хубаво е.
— Да, хубаво е. — Когато излязоха, той не седна, а се изправи до парапета с чашата кафе в ръка. В съседния двор не се виждаше никой и това бе още по-лошо. Така си представяше какво могат да правят вътре Ана и нейният висок чернокос приятел.
Сами.
Изяде още три хапки, преглъщайки ги с черно кафе, докато си представяше какво ще каже на госпожица Анастасия Донован следващия път, когато я види.
Ако си въобразяваше, че може вечерта да се целува с него до полуда, а на сутринта да кокетничи с някакъв непознат, много се лъжеше. Щеше да й покаже колко само се лъже. В мига, в който я хванеше, щеше да…
— Ана! — развика се Джеси, скочи на пейката и размаха ръце. — Ана, здрасти!
Докато Бун я наблюдаваше през присвити очи, Ана погледна към тях. Стори му се, че ръката й се поколеба, преди да отвърне на поздрава, а усмивката й бе насилена.
Разбира се, помисли той и пийна още кафе. И аз бих бил нервен, ако в къщата ми имаше непознат мъж.
— Може ли да й кажа какво направи Дейзи? Може ли, татко?
— Да. — Със строга усмивка остави чашата на парапета. — Кажи й.
Джеси грабна още няколко филийки и се спусна по стълбите, викайки на Дейзи да дойде с нея, а на Ана да не се прибира.
Бун изчака, докато видя мъжа, който се приближи към Ана. Наистина бе висок, забеляза той с известно възмущение, над метър и деветдесет. Косата му наистина бе черна и достатъчно дълга, за да се извива върху яката и да се развява от бриза — романтично, както според него би помислила една жена. Изглеждаше загорял, стегнат и елегантен. А когато непознатият преметна ръка около раменете на Ана, сякаш там й беше мястото, Бун въздъхна през зъби.
Ще видим тази работа, реши той и заслиза по стълбите, пъхнал ръце в джобовете си. Просто ще видим.
Докато стигна до живия розов плет, Джеси вече разказваше за Дейзи, а Ана се смееше, обвила интимно ръка около кръста на непознатия.
— И аз бих седнал, ако някой ще ми даде препечена филийка с канела — каза мъжът и намигна на Ана.
— Ти би седнал, ако някой ти даде каквото и да е за ядене — забеляза тя и леко го стисна, преди да забележи Бун до плета. — О! — Усети как бузите й пламват. — Добро утро.
— Как е? — Той бавно й кимна, после погледът му подозрително се насочи към мъжа до нея. — Не искахме да ти пречим, докато имаш… гости.
— Не, няма нищо, аз… — Ана спря, смутена и объркана от напрежението, звънтящо във въздуха. — Себастиан, това е бащата на Джеси, Бун Сойър. Бун, запознай се с моя братовчед, Себастиан Донован.
— Братовчед? — повтори Бун, а Себастиан не си направи труда дори да се опита да сдържи усмивката, която се разля по лицето му.
— Имам късмет, че бързо ни представи, Ана — обади се той. — Харесвам си носа точно какъвто е. — Протегна ръка: — Приятно ми е. Ана ми каза, че има нови съседи.
— Той е братовчедът, който има коне, татко.
— Помня. — Бун откри, че ръкостискането на Себастиан е здраво и силно. Може би щеше да му хареса, ако не беше присмехулното пламъче в очите на мъжа.
— Вие наскоро сте се оженили, нали?
— Наистина. Моята… — Входната врата се затръшна и той се обърна. — А, ето я и нея. Радост за сърцето ми.
Излезе висока стройна жена с къса рошава коса и прашни обувки.
— Млъквай, Донован!
— Моята скромна невяста. — Явно двамата се шегуваха един с друг. Той взе ръката на жена си и я целуна. — Съседите на Ана, Бун и Джеси Сойър. Моята единствена любов. Мери Елън.
— Мел — поправи го тя бързо. — Донован е единственият, който има търпението да ме нарича Мери Елън. Страхотна къща — добави тя и кимна към съседната сграда.