— Господин Сойър! — спря го Ана, след като вече се бе обърнал. — Добре дошли в Монтърей!
— Благодаря. — Дългите му крака го отнесоха през ливадата към верандата и после в къщата.
Ана за момент остана където си беше. Не помнеше откога не се бе случвало въздухът да пращи от толкова много енергия. Въздъхна дълбоко и се наведе да вземе градинарските си инструменти. Куигли се отърка в краката й.
Определено не можеше да си спомни кога за последен път дланите й се бяха изпотили само защото някой мъж бе погледнал така към нея.
Но пък и не можеше да си спомни някой досега да я бе гледал така. Към нея, в нея, през нея… Всичко наведнъж. Хитър номер, реши тя, докато внасяше инструментите в оранжерията си.
Интересна двойка, тези баща и дъщеря. Ана се вторачи към съседната къща през блестящите стъкла на оранжерията. Като тяхна най-близка съседка бе съвсем естествено да се интересува от тях. Беше достатъчно мъдра и на собствен гръб се бе научила да не позволява интересът й да прерасне в нещо повече от приятелство.
Малко бяха хората, които приемаха нещата, излизащи извън обичайния свят. Цената на нейната дарба бе уязвимо сърце, което вече бе страдало достатъчно.
Ала тя не мислеше за това. Всъщност, мисълта за мъжа и детето я караше да се усмихва. Какво ли би казал той, ако му бе признала, че макар наистина да не бе човекоядка, съвсем определено беше вещица?
В слънчевата и отчайващо разхвърляна кухня Бун Сойър дълго се рови из кашоните, докато измъкне тенджерката с дългата дръжка. Знаеше, че решението да се преместят в Калифорния бе правилно — бе се убедил в това — но определено бе подценил времето, неприятностите и неудобствата да опаковаш един дом и да го стовариш някъде другаде.
Какво да вземе, какво да остави… Да се наемат носачи, да се изпрати колата, да се пренесе кученцето, в което Джеси се бе влюбила. Да обясни решението си на разтревожените й баби и дядовци, да я запише на училище, да напазарува за училище. Господи, трябваше ли да преживява този кошмар всяка есен през следващите единадесет години?
Добре поне, че най-лошото вече бе зад гърба му. Надяваше се. Всичко, което трябваше да направи, бе да разопакова, да намери място на всяко нещо и да превърне тази непозната къща в дом.
Джеси бе щастлива. Това бе, и винаги щеше да бъде, най-важното. Но пък тя бе щастлива навсякъде, осъзна с учудване той, докато запържваше месото за соса. Слънчевият й характер и забележителната й способност навсякъде да си намира приятели бяха и благословия, и наказание. Бун не разбираше как едно дете, загубило майка си в такава крехка възраст, можеше да е толкова нормално.
А за себе си знаеше, че ако не бе Джеси, щеше да се побърка след смъртта на Алис.
Напоследък не мислеше често за Алис и понякога от това го пробождаше остро чувство на вина. Бе я обичал — Господи, колко я бе обичал! — и детето, което бяха създали заедно, бе живо свидетелство за тази любов. Ала вече бе живял без нея по-дълго, отколкото с нея. Въпреки че се опитваше да задържи скръбта като доказателство за любовта си, тя постепенно избледняваше под тежестта на ежедневните проблеми.
Алис я нямаше, Джеси бе тук. Заради тях двете той бе взел трудното решение да се преместят в Монтърей. В Индиана, в къщата, която бяха купили, докато Алис беше бременна с Джеси, прекалено много неща го свързваха с миналото. И неговите и нейните родители живееха на десет минути път с кола. Като единствено внуче и на двете семейства Джеси се бе превърнала в център на внимание, в обект на негласно съперничество.
Самият Бун бе изморен от непрекъснатите им съвети, как се гледат деца, от внимателната — и не толкова внимателна — критика. И разбира се, от сватосването. Детето има нужда от майка. Един мъж има нужда от жена. Майка му, бе решила, че целта на живота й е да намери съвършената жена и за двете длъжности.
Тъй като това бе започнало да го дразни и бе разбрал колко лесно би било да остане в къщата и да се въргаля в спомени, бе решил да се премести.
Можеше да работи където и да е. Накрая се спря на Монтърей заради климата, заради начина на живот, заради училищата. И, пред себе си можеше да го признае, защото някакъв вътрешен глас му каза, че това е мястото. И за двама им.
Харесваше му, че може да погледне през прозореца и да види морето или тези причудливо изваяни кипариси. Определено му харесваше, че не бе пренаселено със съседи. Алис бе тази, която обичаше да е заобиколена с хора. Бе доволен също, че разстоянието от шосето бе достатъчно, за да се заглуши шума от движението.