— Не, това беше вярно. Обаче в килера имам три килограма. Хей, получи се! — Подсвирвайки си, Бун излезе от вратата.
ШЕСТА ГЛАВА
— Защо Ана още я няма? Кога ще дойде?
— Скоро — отговори Бун за десети път. Страхуваше се, че ще е твърде скоро. Изоставаше във всичко. В кухнята бе пълен хаос. Беше използвал прекалено много тигани. Но пък винаги правеше така. Не можеше да си представи как човек може да готви, без да използва всички тенджери, тигани и купи, които има.
Пилето по ловджийски миришеше много хубаво, ала съвсем не бе сигурен в резултата. Сигурно бе глупаво да опитва нова рецепта в такъв момент, но според него Ана заслужаваше нещо повече от обичайните петъчни филии с месо.
Джеси го подлудяваше, което рядко му се случваше. Бе превъзбудена от мисълта, че Ана ще дойде на гости и не го оставяше на мира, откак я докара от училище.
Дейзи бе избрала точно този ден, за да сдъвче възглавниците на неговото легло, така че бе изхабил голяма част от ценното си време в гонене на куче и перушини. Пералнята преля и наводни мокрото помещение. Той бе твърде много мъж, за да си помисли да извика майстор, така че сам разглоби машината и после я сглоби. Сега би трябвало да работи.
Обади се неговият посредник, за да му съобщи, че една голяма компания е решила да прави анимационен филм по книгата му „Третото пожелание за Миранда“. Във всеки друг момент това би била добра новина, ала сега се налагаше да вмести в графика си едно пътуване до Лос Анджелис.
Джеси бе решила, че иска да е Добрата фея и благородно му бе отредила ролята на учител на добри феи. Мисълта, че ще трябва да показва на цяло ято шест-седемгодишни момиченца как се правят кутии за бижута от картони за яйца смразяваше кръвта му. Може би, ако си признаеше липсата на мъжество, с доста находчивост би могъл да се отърве от това.
— Сигурен ли си, че ще дойде, татко? Сигурен ли си?
— Джесика! — Заплашителната нотка в гласа му бе достатъчна, за да затрепери долната й устна. — Знаеш ли какво се случва с малките момиченца, които непрекъснато задават един и същ въпрос?
— Ъ-ъ-ъ…
— Продължавай по същия начин и ще разбереш. Иди виж Дейзи да не изяде мебелите.
— Страшно ли си ядосан на Дейзи?
— Да. А сега бягай, за да не си следващата. — Смекчи заповедта с нежно потупване по дупето й: — Изчезвай, зверче, иначе ще те опържа в тигана за вечеря.
Две минути по-късно чу гюрултията, която показваше, че Джеси бе намерила Дейзи и сега двете се боричкаха. Писъците и лаят се забиваха като пирони в пулсиращите му от болка слепоочия.
Просто ми трябва един аспирин, помисли Бун, един-два часа тишина и почивка на Хавайските острови.
Тъкмо щеше да изреве, от което главата му сигурно щеше да се откъсне от раменете, и на вратата почука Ана.
— Здрасти. Много хубаво мирише.
Надяваше се да е така.
Тя изглеждаше не просто добре. Досега не я бе виждал с рокля, а тъмносинята копринена материя правеше чудеса със стройното й тяло — например показваше гладките й бели рамене под тънките презрамки. Точно под гърдите й висеше гравиран златен амулет. Проблясващите в него кристали се отразяваха в обиците във формата на капка.
Ана се усмихна:
— Нали каза петък?
— Да. Петък.
— В такъв случай няма ли да ме поканиш?
— Ох, извинявай! — Господи, чувстваше се като развълнуван хлапак. Не, реши той, докато й отваряше вратата откъм терасата. Никой хлапак не би могъл да е толкова развълнуван. — Малко съм объркан.
Тя огледа хаоса от чинии и купи и вдигна вежди:
— Виждам. Имаш ли нужда от помощ?
— Струва ми се, че вече съм овладял положението. — Пое бутилката, която Ана му подаде и забеляза, че на светлозеленото стъкло има гравирани някакви символи, но няма етикет. — Домашно ли е?
— Да, баща ми го приготвя. Той… — Очите й светнаха от смях. — Той е магьосник.
— Приготвено в замъка Донован?
— Всъщност, да. — Тя спря дотук и се насочи към печката, докато Бун вадеше чаши. — Този път няма ли го зайчето Бъни?
— Страх ме е, че Бъни загина при една катастрофа в умивалника. — Наля бистрото златисто вино в кристалните чаши. — Не беше хубаво.
Ана се засмя и вдигна чаша:
— За съседите!
— За съседите — съгласи се Бун и се чукна. Кристалът иззвъня. — Ако всички те приличаха на теб, досега да не бях жив. — Отпи и вдигна вежди: — Следващия път ще пием за баща ти. Виното е невероятно.
— Може да се каже, едно от многото му любими занимания.
— От какво е направено?
— Ябълки, орлови нокти, звездна светлина. Ако искаш, можеш лично да му изкажеш одобрението си. Той и останалата част от семейството ми ще пристигнат за Деня на вси светии.