— Знам какво е това. Джеси се разкъсва между ролите на фея и на рокзвезда. Значи твоите родители пътуват чак до Щатите за Деня на вси светии?
— Обикновено, да. Това е нещо като семейна традиция. — Вече не можеше да се въздържи и повдигна капака на тенджерата. — О, впечатлена съм!
— Това беше идеята. — Той също не можеше да се въздържи и посегна към косата й. — Помниш ли приказката, която ти разказах, когато Дейзи те събори? Усещам, че трябва да я напиша. Толкова трябва, че съм оставил всичко друго.
— Приказката беше прекрасна.
— Нормално щях да я оставя да почака. Ала трябваше да знам защо жената е била затворена в замъка през всичките тези години. Дали е била омагьосана, или сама така е решила? Каква магия е накарала мъжа да се изкачи по оградата и да я намери?
— Това трябва ти да решиш.
— Не, това трябва да открия.
— Бун… — Тя хвана ръката му и бързо погледна надолу. — Какво е това?
— Просто си ожулих пръстите. — Стисна ръката си и сви рамене: — Докато оправях пералнята.
— Трябваше да прескочиш при мен, за да ги оправя. — Ана прекара пръсти по одраната кожа. Искаше й се да е в състояние да я излекува. — Боли те…
Той понечи да отрече, после разбра грешката си.
— Когато Джеси се удари, винаги я целувам, за да й мине.
— Една целувка прави чудеса — съгласи се тя и докосна раната с устни. За кратко, съвсем за кратко си позволи да осъществи връзка, за да се увери, че няма истинска болка или опасност от възпаление. Откри, че докато кокалчетата на пръстите просто смъдят, истински го измъчва пулсиращото в слепоочията му главоболие. За това поне би могла да му помогне.
С усмивка отметна косата от веждите му:
— Имал си прекалено много работа — да подредиш къщата, да пишеш своите приказки, да се безпокоиш дали правилно си решил да се преместите тук с Джеси.
— Не мислех, че съм толкова прозрачен.
— Това не е трудно да се види. — Ана започна да разтрива слепоочията му. — А сега всички тези тревоги да ми приготвиш вечеря.
— Аз исках…
— Знам. — Усети как болката избухна в нея. За да го разсее, докосна устните си до неговите, погълна болката и я остави бавно да се стопява. — Благодаря ти.
— За мен е удоволствие — прошепна Бун и се отдаде на целувката.
Ръцете й се спуснаха от слепоочията му и се отпуснаха безсилно на раменете му. Бе много по-трудно да поеме тази болка — болката, която проникваше в нея, пулсираща, туптяща и изкушаваща. Прекалено изкушаваща.
— Бун… — Внимателно се измъкна от прегръдката му. — Много бързаме.
— Казах ти, че няма да бързам. Но това няма да ме спре да те целувам винаги, когато имам възможност. — Той взе чашата си, после нейната и й я подаде. — Няма да има нищо повече, преди ти да кажеш.
— Не знам дали да ти благодаря за това или не. Ала знам, че би трябвало.
— Не. Няма нужда да ми благодариш повече за това, отколкото трябва да ми благодариш, че те желая. Понякога си мисля, че Джеси ще порасне. Това не ми е съвсем приятно. И знам, че ако някой мъж я кара да направи нещо, за което още не е готова, аз просто ще трябва да го убия. — Бун отпи и се усмихна: — А, разбира се, ако тя е готова да направи нещо такова, преди да е станала на четиридесет години, просто ще я заключа в стаята й, докато й мине.
Това я накара да се засмее и тя осъзна, както той стоеше с гръб към изпоцапаната печка, че много, много малко й остава да се влюби в него.
Когато се влюбеше, щеше да е готова. И нищо нямаше да я накара да й мине.
— Говориш като вманиачен баща.
— Вманиачеността и бащинството са синоними, можеш да ми вярваш. Почакай докато на Наш му се родят тези близнаци. Ще започне да мисли за здравни застраховки и хигиена на устната кухина. Едно кихане посред нощ ще го хвърля в паника.
— Моргана ще го поддържа нормален. Един вманиачен баща има нужда до него да има една разумна майка, която да… — Ана млъкна и се изруга наум. — Извинявай.
— Няма защо. По-лесно е, когато хората нямат чувството, че трябва да ходят като на пръсти, когато стане дума за това. Алис я няма вече четири години. Раните зарастват, особено когато имаш хубави спомени… — От съседната стая се чу тропот на нозе. — И едно шестгодишно, което да те държи на крака.
В този момент в стаята се втурна Джеси и се хвърли към Ана:
— Ти дойде! Мислех, че никога няма да дойдеш.
— Разбира се, че ще дойда. Никога не бих отказала покана за вечеря от любимите си съседи.
Докато ги гледаше, Бун осъзна, че главоболието му бе изчезнало. Странно, помисли той и изключи печката, досега никога не му бе минавало без аспирин.