Това не беше точно спокойна, романтична вечеря. Бун бе запалил свещи и набрал цветя от градината, купена заедно с къщата. Вечеряха в трапезарията с нейния широк извит прозорец, с музиката на морето и бриза. Прекрасно място за романтични преживявания.
Но нямаше споделени тайни, нито прошепнати обещания. Вместо това имаше смях и детско бъбрене. Не говореха как изглежда кожата й на светлината на свещите, нито колко по-дълбок става сивият цвят на очите й. Разговорът бе за това, как е в първи клас, какво е направила Дейзи днес и за приказката, която още се въртеше в главата на Бун.
Когато свършиха с вечерята и Ана изслуша преживяванията на Джеси в училище заедно с разказите й за нейната нова и най-добра приятелка Лидия, тя обяви, че двете с момичето ще оправят кухнята.
— Не, аз ще имам грижата за това по-късно. — Беше му много приятно в обляната от слънце столова, а и много живо си спомняше каква бъркотия бе оставил в кухнята. — Чиниите няма никъде да избягат.
— Ти сготви. — Ана вече бе станала да събира чиниите. — Когато баща ми готви, майка ми мие съдовете. И обратно. Това е едно от правилата на Донованови. Освен това кухнята е много добро място за женски разговор, нали, Джеси?
Джеси нямаше представа, ала веднага й стана интересно.
— Аз мога да ти помогна. Почти никога не чупя чинии.
— А мъжете нямат работа в кухнята, когато жените си говорят. — Ана се наведе съзаклятнически към Джеси: — Защото само се пречкат. — Погледна строго към Бун: — Мисля, че вие с Дейзи можете да се поразходите.
— Аз не… — Една разходка по брега. Сам. — Наистина ли?
— Наистина. Почини си. Джеси, онзи ден, като бях в града, видях най-сладката рокля на света. Беше синя, точно като очите ти, и имаше голяма атлазена панделка. — Ана спря с купчината чинии в ръце и погледна към Бун. — Ти още ли си тук?
— Точно тръгвах.
Докато излизаше в полумрака с подскачащата наоколо му Дейзи, той чу светлата музика на женски смях, излитаща през неговия прозорец.
— Татко каза, че си родена в замък.
— Вярно е. В Ирландия.
— Съвсем истински замък?
— Съвсем истински, близо до морето. Има кули и бойници, тайни проходи и подвижен мост.
— Също като в книгите на татко.
— Много прилича. Това е вълшебен замък. — Ана слушаше звука на водата, с която плакнеше чиниите и си спомняше за пререканията и смеха в онази огромна кухня, за огъня в камината и за аромата на току-що опечен хляб. — Баща ми е роден там, и неговите братя, и техният баща, и бащата на баща им и така нататък, не знам докъде.
— Ако аз бях родена в замък, винаги щях да живея там. — Джеси стоеше близо до Ана и, кой знае защо, й беше приятно, че работят заедно, че усеща дъх на жена и чува звънливия й женски глас. — Защо си се преместила?
— О, аз там и досега се чувствам у дома си, но понякога човек трябва да замине, да създаде свой собствен дом. Своя собствена магия.
— Като нас с татко.
— Да. — Тя сложи тапата на умивалника и започна да го пълни с топла сапунена вода. — На теб харесва ли ти да живееш тук, в Монтърей?
— Много. Нана казва, че може да ме хване носталгия, след като спре да ми е ново и интересно. Какво значи носталгия?
— Да ти е мъчно за вкъщи. — Не е много умно да се внушават такива неща на едно впечатлително дете, помисли Ана. Тази Нана не знаеше какво прави. — Ако те хване носталгия, опитай се да си спомниш, че най-хубавото място обикновено е там, където си в момента.
— Аз харесвам да съм там, където е татко, дори ако ме заведе на Тимбукту.
— Моля?
— Баба Сойър каза, че той можеше да реши да се преместим и на Тимбукту. — Джеси пое една измита чиния и съсредоточено започна да я бърше. — Това истинско място ли е?
— Да. Ала освен това е израз, който означава нещо много далечно. На баба ти и дядо ти им е мъчно за теб, слънчице. Това е всичко.
— И на мен ми е мъчно, но си говоря с тях по телефона, а татко ми помогна да им напечатам на компютъра му писмо. Мислиш ли, че може да се ожениш за татко, така че баба Сойър да му се махне от главата?
Тигана, който Ана миеше, цопна в сапунената вода и предизвика приливна вълна, която преля над ръба на умивалника.
— Не мисля.
— Чух го веднъж да казва на баба Сойър, че през цялото време му седи на главата и му вади душата да си намери жена, за да не е самотен, а аз да не трябва да раста без майка. Гласът му беше толкова сърдит, както когато аз направя нещо наистина лошо, или когато Дейзи му сдъвка възглавницата. И каза, че не е луд да се върже само и само мир да има.
— Ясно. — Ана стисна устни, за да запази подходящото сериозно изражение. — Мисля, че на баща ти няма да му е приятно да го повтаряш, особено с тези думи.