— Мислиш ли, че татко е самотен?
— Не, не мисля. Мисля, че той е много щастлив с теб и с Дейзи. Ако някой ден реши да се ожени, то ще е защото е намерил жена, която всички вие много обичате.
— Аз обичам теб.
— О, слънчице! — Както си беше със сапунените ръце, Ана се наведе да прегърне и целуне Джеси. — И аз те обичам.
— А татко обичаш ли го?
„Бих искала да знам…“
— Това е различно. — Знаеше, че само една погрешна стъпка, и ще затъне. — Когато пораснеш, да обичаш означава нещо различно. Ала много се радвам, че се преместихте тук и че можем да бъдем приятели.
— Татко никога не е канил жена на вечеря.
— Е, вие сте тук само от две седмици.
— Не, аз имам предвид никога, съвсем никога. Нито тук, нито в Индиана. Та затова си помислих, че вие ще се ожените и ще живеете тук заедно и баба Сойър ще му се махне от главата, а аз вече няма да съм бедното сираче.
— Не. — Ана полагаше всички усилия да потисне смеха си. — Това означаваше само, че сме си симпатични и искаме да вечеряме. — Тя погледна през прозореца, за да провери дали Бун не се връща. — Той винаги ли готви така?
— Той винаги прави голяма бъркотия, а понякога казва онези думи… Нали знаеш?
— Знам.
— Казва ги, когато трябва да разчиства. А днес беше в адски лошо настроение, щото Дейзи му сдъвка възглавницата и навсякъде имаше перушина, и пералнята се развали, пък той сигурно ще трябва да ходи в командировка.
— Е, да, това е много като за един ден. — Прехапа устни. Наистина не искаше да измъква информация от детето, но беше любопитна. — В командировка ли отива?
— Може би на онова място, където правят филми, щото искат да направят филм по една от неговите книги.
— Това е чудесно.
— Татко ще трябва да помисли върху това. Така казва, когато не иска да каже да, ала сигурно ще го направи.
Този път Ана не се и опита да скрие смеха си.
— Ти май си научила номерата му.
Докато свършиха с кухнята, Джеси вече се прозяваше.
— Ще дойдеш ли да видиш моята стая? Прибрала съм всичко, както татко ми казва, когато ще имаме гости.
— Много искам да видя стаята ти.
Кашоните бяха изчезнали, забеляза Ана, когато минаха от кухнята във високия хол с отворена тераса и извита вътрешна стълба. Мебелите тук изглеждаха уютни, с ярки цветове и от материи, които имаха вид на достатъчно здрави, като да издържат ръцете и краката на едно немирно дете.
Биха му дошли добре цветя на прозореца и няколко ароматизирани свещи в месингови свещници на камината. Може би няколко големи бухнали възглавници, разпилени тук-там. Но все пак семейната атмосфера се чувстваше в окачените в рамки снимки, в големия старомоден тиктакащ часовник. Имаше и причудливи хрумвания, като увенчаната с драконова глава пиростия, застанала на стража до огнището и еднорогия кон в ъгъла.
А ако по перилата на стълбата имаше малко прах, това само допринасяше за очарованието.
— Трябваше сама да си избера легло — разказваше й Джеси. — А когато всичко се нареди, ако искам, ще мога сама да си избера тапетите. Там спи татко. — Тя посочи надясно и Ана зърна голямо легло, покрито с юрган в пастелен цвят, без възглавници, красива стара дъбова ракла с липсваща дръжка и малко разпиляна по пода перушина. — Той там си има негова си баня, с вана, и душ, и с вода, която идва и от двете страни. Аз трябва да ходя в другата баня, която има два умивалника и едно малко нещо, дето не е тоалетна, ама прилича.
— Биде?
— Май че да. Татко казва, че е луксозно и че е повече за жени. А това е моята стая.
Това бе една момичешка фантазия, създадена от човек, който очевидно разбираше, че детството е прекалено кратко и твърде ценно. Всичко бе в розово и бяло, в средата бе разположено легло с балдахин, а по стените лавици с кукли, книги и пъстри играчки, снежнобял гардероб с извито огледало и детско бюро, затрупано с цветни хартии и моливи.
На стените имаше красиви илюстрации от приказки в рамки — Пепеляшка, спускаща се но стълбите на сребрист замък, а зад нея изпусната кристална обувка. Рапунцел, с буйна златиста коса, надвесена от прозореца на високата кула, гледаща с копнеж към своя принц. Срамежливият, симпатичен елф от една от приказките на Бун и — пълна изненада за Ана — една от прочутите илюстрации на леля й.
— Това е от „Златната топка“.
— Жената, която я е написала, я пратила на татко, когато съм била съвсем малка. След татковите приказки най-много обичам нейните.
— Нямах представа — прошепна Ана. Доколкото знаеше, леля й никога не се бе разделяла със своите рисунки, освен за да ги подари на близките си.
— Татко нарисува елфа — показа Джеси. — Всичко останало го е направила мама.