— Прекрасно е. — Не така професионално, както елфа на Бун, нито толкова елегантно, колкото рисунката на леля й, ала близо до духа на приказката, колкото самата магия.
— Тя ги е нарисувала специално за мен, когато съм била още бебе. Нана казва, че татко трябва да ги прибере, за да не ме натъжават. Но те не ме натъжават. Обичам да ги гледам.
— Щастлива си, че имаш нещо толкова красиво, с което да си я спомняш.
Джеси сънливо потърка очи и се опита да потисне една прозявка.
— Имам и кукли, ама не играя много с тях. Моите баби обичат да ми подаряват кукли, но аз повече харесвам парцаления морж, който татко ми даде. Какво ще кажеш за моята стая?
— Прекрасна е, Джеси.
— От прозореца мога да виждам морето и твоя двор. — Тя дръпна пердетата, за да й покаже гледката. — А това е леглото на Дейзи, ала тя обича да спи при мен — посочи Джеси към плетената кучешка колибка с розова възглавница.
— Може би искаш да си полегнеш, докато Дейзи се върне.
— Може би. — Джеси погледна колебливо към Ана. — Но не съм много уморена. Знаеш ли някакви приказки?
— Сигурно мога да се сетя за някоя. — Тя вдигна Джеси и я сложи на леглото. — Какви приказки обичаш?
— Вълшебни.
— Най-хубавите! — Ана се замисли за момент и се усмихна. — Ирландия е стара страна — започна тя и обви ръка около раменете на момиченцето. — И е пълна с тайни места, тъмни хълмове, зелени полета и толкова сини води, че те заболяват очите да ги гледаш. Там много векове е имало магии и това все още е безопасно място за феи, елфи и вещици.
— Добри или лоши вещици?
— И добри, и лоши, ала доброто винаги е повече от лошото, не само при вещиците, а навсякъде.
— Добрите вещици са хубави — забеляза Джеси и погали Ана по ръката. — Тази приказка за добра вещица ли е?
— За добра и красива вещица. А мъжът също бил добър и много красив.
— Мъжете не са вещици — поправи я Джеси със смях. — Мъжете са вещери.
— Кой разказва приказката? — Ана я целуна по главата. — И така, един ден, не много отдавна, една красива млада вещица отивала заедно с двете си сестри на гости на стария им дядо. Той бил много силен магьосник — вещер — но вече бил стар, отегчен и сприхав. Недалеч от неговото имение имало замък, а там живеели трима братя. Те били близнаци и също много силни магьосници. Откак се помнели, старият вещер и семейството на тримата братя враждували. Никой вече не помнел за какво, ала както обикновено се случва, семейната вражда продължавала. И така, вече цяло поколение двете семейства не си били разменили и дума. — Ана премести Джеси в скута си и я погали по косата. Усмихваше се, без да усеща, че се бе впуснала в собствената си история. — Но младата вещица била не само красива, а и своеволна и много любопитна. И един хубав летен ден се измъкнала от имението на дядо си и тръгнала през полета и ливади към замъка на неговите врагове. Край пътя имало езерце и тя спряла там да натопи босите си крака във водата и да огледа отдалеч замъка. Докато седяла с мокри крака и разпуснати коси, на брега изпълзял един жабок и заговорил с човешки глас:
— Красавице — попитал той, — защо ходиш по моята земя?
Младата вещица ни най-малко не се изненадала, че жабокът й говори. Тя добре познавала магиите, а и усещала, че тук има някакъв фокус.
— Твоята земя ли?! — възкликнала тя. — Жабите имат само вода и мочурища. Аз си ходя където си искам.
— Но краката ти са в моята вода. Значи трябва да ми платиш глоба.
Младата вещица пък се засмяла и му казала, че не дължи нищо на някакъв си жабок. Е, няма нужда да казваме, че жабокът бил озадачен. В края на краищата, не всеки ден му се случвало да говори с красиви жени, а и очаквал тя да изпищи или поне да се уплаши. Той много обичал да прави фокуси и бил страшно разочарован, че този път фокусът не минал. Обяснил й, че не е обикновен жабок и ако тя не се съгласяла да си плати глобата, щял да я накаже. А каква била глобата? Отговорът му бил „целувка“, а това било точно каквото тя очаквала, защото, както казахме, вещицата била млада, ала не и глупава. Казала му, че много се съмнява дали той ще се превърне в прекрасен принц и затова щяла да си спести целувката. Сега вече жабокът се ядосал и направил още магии — извил вятър, разтресъл листата на дърветата, но тя само се прозяла. Накрая жабокът, загубил търпение, скочил в скута й, за да я накаже. Ала младата вещица, за да му даде урок за неговото нахалство, го хванала и го хвърлила във водата. Когато изплувал, той вече не бил жабок, а млад мъж, много мокър и много ядосан, че собствената му шега се обърнала срещу него. След като излязъл на брега, те се изправили един срещу друг и започнали да си крещят, да се заплашват с магии и проклятия и да раздират небето със светкавици и гръмотевици. Колкото и да го проклинала тя, младежът казвал, че въпреки всичко ще си вземе глобата, защото това била негова земя, негова вода и негово право. И така, той звучно я целунал и това било достатъчно, за да се превърнат огънят в нейното сърце и ядът в неговите гърди в любов. Защото дори магьосниците са подвластни на тази най-силна магия. И още тогава те се врекли един на друг и след по-малко от месец се оженили там, на брега на езерото, и били щастливи, а животът им бил пълен с любов. И досега всяка година на този ден през лятото тя, макар че вече не е млада, отива на езерото, натопява краката си във водата и чака възмутения жабок да изплува при нея.