Ана вдигна на ръце спящото момиченце. Бе разказала края на приказката само за себе си — или поне така си мислеше. Но когато отметна завивките, ръката на Бун се затвори върху нейната.
— Много добра приказка като за непрофесионалист. Трябва да е ирландска.
— Това е стара семейна приказка — отговори Ана. Мислеше си колко пъти бе чувала как са се запознали майка й и баща й.
Той сръчно свали обувките на дъщеря си.
— Внимавай, може да ти я открадна. — Докато подпъхваше одеялото под Джеси, Дейзи скочи на леглото и се сви в краката й.
— Приятна ли беше разходката?
— Да, след като престанах да се чувствам виновен, че те оставих сама с чиниите… Което ми отне около деветдесет секунди. — Наведе се да целуне дъщеря си за лека нощ. — Едно от нещата, за които най-много завиждам на децата, е способността им да заспиват така.
— А ти все още ли имаш проблеми със съня?
— Много неща са ми на главата. — Той хвана Ана за ръката и я изведе от стаята, като остави вратата отворена както винаги. — Едно от тях си ти, ала има и доста други.
— Откровено, но не особено ласкателно. — Тя се спря на стълбите: — Сериозно, Бун, бих могла да ти дам нещо… — Замълча и се изчерви, защото видя как очите му светнаха. — Едно много леко, много безопасно билково лекарство.
— Бих предпочел секс.
Ана поклати глава и заслиза по стълбите.
— Ти не ме приемаш на сериозно.
— Напротив.
— Имам предвид като билкарка.
— Не разбирам нищо от тези неща, ала не ги отхвърлям. — Нямаше обаче намерение да я остави да го залъже. — Защо си се заела с това?
— Винаги ми е било интересно. В моето семейство поколения наред е имало лечители.
— Лекари?
— Не съвсем.
Докато минаваха през кухнята, Бун взе виното и две чаши и ги изнесе на терасата.
— Ти не си ли искала да станеш лекарка?
— Не се чувствах достатъчно подготвена, за да се заема с медицина.
— Странно е една съвременна и независима жена да говори така.
— Едното няма нищо общо с другото. — Тя пое чашата, която й подаваше. — Не е възможно да излекуваш всеки. А аз… На мен ми е трудно да съм близо до страданието. Правя това, което мога, за да задоволя потребностите си и да защитя себе си. — Май не можеше да му каже повече. — Освен това обичам да работя сама.
— Познавам това чувство. И майка ми, и баща ми мислеха, че съм луд. Нямаха нищо против, че пиша, но си представяха, че ще напиша най-малко великия американски роман. Отначало им беше трудно да преглътнат приказките за вълшебници.
— Сигурно се гордеят с теб.
— По свой начин, да. Те са много симпатични хора — добави той бавно, осъзнавайки, че никога не бе говорил за тях с никого, освен с Алис. — Винаги са ме обичали. Господ е свидетел, че са луди по Джеси. Ала им беше трудно да разберат, че аз мога да не искам това, което искат те — къща в предградията, порядъчна компания за голф и предана съпруга.
— Всички тези неща не са лоши.
— Да, и по едно време ги имах — освен голфа. Но нямам желание да прекарам остатъка от живота си в опити да ги убедя, че съм доволен от живота си такъв, какъвто е в момента. — Бун нави кичур от косата й около пръста си. — А ти нямаш ли същите проблеми с твоите родители? „Анастасия, кога най-после ще си намериш някой симпатичен младеж, за да създадеш семейство?“
— Не — засмя се тя. — Съвсем не. — Самата мисъл, че майка й или баща й биха могли дори не да кажат, а само да си помислят такова нещо, отново я разсмя. — Предполагам, че моите родители биха ти се сторили… Ексцентрични. — Ана облегна удобно глава и се загледа в звездите. — Струва ми се, че и двамата биха се ужасили, ако си намеря някой симпатичен младеж… Не си ми казвал, че имаш илюстрация от леля Брина.
— Когато спомена, че имаш родствена връзка с нея, беше готова да ме сдъвчеш и да ме изплюеш. Моментът не ми изглеждаше подходящ. А по-късно сигурно ми е излетяло от ума.