— Тя очевидно има високо мнение за теб. Даде само една рисунка на Наш като сватбен подарък, а той от години мечтаеше да я има.
— Така ли? Значи ще му натрия носа следващия път, когато го видя. — Повдигна брадичката й с ръка и обърна лицето й към себе си. — Отдавна не ми се е случвало да се прегръщам на верандата. Чудя се дали още ме бива. — Докосна я с устни веднъж, втори път, трети път, докато нейните устни трепнаха и се разтвориха в покана. Взе чашата от ръката й, остави я и прие това, което му се предлагаше.
Вкусът й бе сладък, толкова сладък, топлеше го, успокояваше го, възбуждаше го. Усещането за нея го изкушаваше, подмамваше, омагьосваше. А от тази бърза тиха въздишка го полазваха тръпки.
Ала той не бе някакво смотано хлапе, което би се изпотило от притеснение, докато прегръща момичето си в тъмнината. Можеше да овладее клокочещия вулкан от желания. Ако нямаше как да й даде цялата си страст, поне можеше да й предложи предимствата на своя опит.
Докато бавно я поглъщаше, й отвърна с нежност, от която тя едва се задържа безпомощно на последната граница преди любовта.
Да бъде прегръщана така, помисли Ана замаяно, с такава страст и с такъв глад… Никога, дори в мечтите си, не бе стигала чак дотам. Езикът му танцуваше върху нейния, ръцете му я галеха. Когато устните му се спуснаха към шията й, тя се изви с отчаян копнеж да й покаже повече.
Беше се предала. Бун го чувстваше толкова ясно, както чувстваше нощния бриз върху кожата си. Поддаде се на трескавата необходимост да я докосва, макар да знаеше, че това ще го докара до ръба.
Ана бе дребна и прелестна. Сърцето й биеше бясно под дланта му. Почти усещаше пламтящата й кадифена кожа с устните си, с езика си, дълбоко в устата си. Бе мъчение да не я опита още сега, да не смъкне роклята й до кръста и да й се наслади.
Целувката й бе отчаяна. Дланите й се плъзгаха по тялото му толкова ненаситно, колкото неговите по нейното. Тя знаеше, отдавайки се напълно на този момент, че няма връщане назад. Те сега нямаше да се любят. Това не можеше да стане тук, на обляната от звездна светлина веранда, под прозореца, където едно дете можеше да се събуди и да потърси баща си.
Но нямаше връщане назад от любовта. Не и за нея. Ана не можеше да спре приливната вълна от чувства, както не можеше да спре и кръвта, пулсираща във вените й.
И заради това щеше да дойде време, много скоро, когато щеше да му даде онова, което не бе давала на никой друг.
Тя отвърна глава и зарови лице в рамото му.
— Нямаш представа какво правиш с мен…
— Тогава кажи ми. — Той хвана със зъби ухото й и Ана потрепери. — Искам да го чуя от теб.
— Причиняваш ми болка. И копнеж. — И надежда, добави тя наум и стисна очи. — Никой друг не го е правил. — Въздъхна треперливо и се отдръпна. — А това е нещото, от което и двамата се страхуваме.
— Не мога да го отрека. — Очите му светеха като кобалт в полумрака. — И не мога да отрека, че ми се иска да те занеса горе в леглото си толкова, колкото ми се иска да продължа да дишам.
От тази мисъл сърцето й се заблъска.
— Вярваш ли в неизбежното, Бун?
— Длъжен съм да вярвам.
— Аз също — кимна Ана. — Аз вярвам в предопределението, в капризите на съдбата, в нещата, които на времето хората са наричали богове. — Тя се изправи и сложи ръка на рамото му, за да го спре да не стане и той. — Можеш ли да приемеш, че имам тайни, които не мога да ти кажа, части от мен, които не мога да споделя? — Видя объркването и отрицанието в очите му и поклати глава, преди да бе успял да каже нещо. — Не ми отговаряй сега… Нужно ти е да помислиш за това, за да си сигурен. На мен също. — Наведе се бързо да го целуне и усети изненадата му. — Приятни сънища — пожела му Ана, сигурна, че Бун изобщо няма да заспи. Както и тя.
СЕДМА ГЛАВА
Подаръкът, който Ана винаги си правеше на рождения си ден, бе един съвсем свободен ден. Можеше колкото си иска да мързелува или колкото си иска да работи. Можеше да стане в зори и да се натъпче със сладолед за закуска или да се излежава до обед и да гледа стари филми по телевизията.
Единственият й най-добър план за този ден от годината, който принадлежеше единствено на нея, бе да няма никакви планове.
Наистина стана рано и се отдаде на удоволствието от една дълга баня във ваната, ароматизирана с любимите й масла и с муселинова торбичка, пълна с изсушени билки, които бе подбрала заради успокояващите им свойства. Забърка си тонизираща маска за лице от цветя, кисело мляко и каолин и се отпусна във ваната с музика на арфа и леден сок.
Излезе от банята с опънато лице и с коса, блеснала от шампоана с лайка, намаза се със собственоръчно направеното от нея масло за тяло и облече копринен халат с цвят на лунни лъчи.