Върна се в спалнята, обмисляйки дали да не се пъхне обратно в леглото и да подремне, за да се поглези още малко. Но в средата на стаята, където допреди малко нямаше нищо, освен едно старинно молитвено килимче, сега се мъдреше голям дървен сандък.
Ана извика от радост и се втурна да погали старото дърво, полирано до огледален блясък. Миришеше на пчелен восък и розмарин и бе гладко като кадифе. Бе старо, на много векове и тя му се бе възхищавала, откак бе дете и живееше в замъка Донован. Магьоснически сандък, който имаше славата, че някога е бил в Камелот и че е бил поръчан на Мерлин от младия Артур.
Засмя се и седна на пети. Винаги успяваха да я изненадат. Нейните родители, нейните лели и чичовци… Толкова далеч оттук, ала никога извън сърцето й.
Обединената мощ на шестима магьосници бе изпратила сандъка от Ирландия, през времето и пространството, по начин, който бе много повече и много по-малко от обичаен.
Бавно вдигна капака и към нея се надигнаха стари образи, древни заклинания и безкрайно очарование. Ароматът бе сух, като на цветове, стрити на прах, и напоен с дима на студения пламък, извикан нощем от вълшебник.
Ана коленичи, вдигна ръце и коприната се плъзна към раменете й. Тук имаше сила, която трябваше да бъде уважавана и приета. Думите, които изрече, бяха на древен език, на езика на Мъдрите. Извиканият от нея вятър разлюля пердетата и развя косите й около лицето. Въздухът запя с хиляди струни на арфа. После всичко стана тихо.
Тя отпусна ръце и бръкна в сандъка. Извади амулет от хематит и от вълнение отново седна. Кървавочервеното сърце на камъка прозираше през дълбокото зелено. Ана знаеше, че този камък бе принадлежал поколения наред на семейството на майка й — лечителски камък с огромна цена и огромна сила. В очите й запариха сълзи — разбра, че сега камъка е предаден на нея, както се предава веднъж на всеки половин век, за да бъде призната за лечителка от най-висока класа.
Внимателно го остави обратно в сандъка и извади следващия подарък — халцедонов глобус, чиято почти прозрачна повърхност й предлагаше ако иска да надзърне във Вселената. Това бе от родителите на Себастиан — знаеше, защото го почувства, когато обхвана с две ръце глобуса. Следваше овча кожа, изпъстрена с букви на древния език. Приказка. Нейната дарба, помисли тя и прокара пръсти по камъка, огладен от други пръсти в други времена. Нейното наследство, разбра Ана и се усмихна. Стара като времето, сладка като утрото. Леля Брина и чичо Матю.
Въпреки че амулетът бе от майка й, тя знаеше, че непременно ще има нещо специално и от баща й. Намери го и се засмя — изкусно гравирано жабче, голямо колкото нокътя й.
— Съвсем прилича на теб, татко! — Прибра го, затвори сандъка и се изправи. В Ирландия сега трябваше да е следобед и там шест души чакаха телефонен звън, за да разберат дали са й харесали подаръците.
Запъти се към телефона и в този момент на задната врата се почука. Сърцето й подскочи и се върна на мястото си. Ирландия трябваше да почака.
Бун криеше подаръка зад гърба си. Вкъщи имаше друго пакетче, което бяха приготвили двамата с Джеси. Ала това искаше да й даде сам.
Чу я да идва и се усмихна. Поздравленията бяха на върха на езика му. Когато обаче я видя, едва не си глътна езика, заедно с поздравленията.
Тя сияеше. Косите й от бледо злато се спускаха над сребристия халат. Очите й изглеждаха по-тъмни, по-дълбоки. Как можеха да са ясни като планинско езеро и въпреки това да крият хиляди тайни? Женственият аромат, който се носеше около нея, едва не го събори.
Когато Куигли се втурна да се отърка за добре дошъл в краката му, Бун залитна като ударен.
— Бун! — Ана тихо се засмя и опря ръка на вратата на терасата. — Добре ли си?
— Да, да… Събудих ли те?
— Не. — Толкова спокойна, колкото той бе смутен, тя отвори вратата. — Доста отдавна съм станала. Просто мързелувам. — Бун обаче продължи да стои на прага и Ана наклони глава: — Не искаш ли да влезеш?
— Разбира се. — Той прекрачи вътре, но продължи да пази безопасно разстояние.
През последните седмици се сдържаше колкото можеше, избягваше изкушението да остава насаме с нея, а когато бяха заедно, се държеше спокойно. Сега осъзна, че бе правил това не само заради нея, а и заради себе си.
Беше мъчително да й устои, дори когато стояха отвън на слънце и говореха за Джеси или за градинарство, обсъждаха неговата или нейната работа. Ала така, в празната и тиха къща, когато загадъчният й парфюм изтезаваше сетивата му, бе почти непоносимо.
— Нещо не е ли наред? — попита Ана, но се усмихваше, сякаш знаеше.