Можеше да се справи с това, напомни си той. Щяха много възпитано да си изпият чая, като през това време държеше ръцете си далеч от нея. После щеше да избяга и да се зарови в работа до вечерта, за да държи и ума си далеч от нея.
Приказката му бе почти завършена и Бун бе почти готов да се заеме с илюстрациите. Вече знаеше точно какво иска.
Ана.
Тръсна рязко глава и отпи от чая. Тя май се гласеше да говори с всички възможни роднини. Това беше много хубаво, това беше страхотно. Даваше му възможност да се успокои.
— Да, и вие ми липсвате. Всичките. Ще се видим след две седмици. Благословени да сте.
Когато затвори телефона, очите й бяха малко влажни, но се усмихна на Бун:
— Моето семейство — обясни Ана.
— Разбрах.
— Тази сутрин ми изпратиха един сандък с подаръци, а аз така и не бях успяла да им се обадя и да благодаря.
— Много хубаво. Виж, аз… Тази сутрин ли? — Той леко се намръщи. — Не видях камион.
— Пристигна много рано. — Тя отмести поглед, за да остави чашата си. — Може да се каже, специална доставка. Те всички чакат с нетърпение да пристигнат в края на месеца.
— Сигурно ще се радваш да ги видиш.
— Винаги се радвам. Бяха тук за малко през лятото, ала покрай всички вълнения около Себастиан и Мел, които толкова бързо се сгодиха и се ожениха, нямахме много време да се видим. — Отиде до вратата да пусне Куигли. — Искаш ли още чай?
— Не, благодаря. Наистина трябва да си тръгвам. Да се хвана за работа. — Насочи се към вратата. — Честит рожден ден, Ана…
— Бун! — Тя сложи ръка на рамото му и усети как мускулите му трепнаха. — Всяка година на рождения ми ден аз си правя по един подарък. Много обикновен наистина — един ден да правя това, което ми се прииска. Това, което ми се струва правилно. — Сякаш без да помръдне, Ана бутна вратата и застана между нея и него. — Избирам теб. Ако все още ме искаш.
Думите й зазвъняха в ушите му. Тя изглеждаше толкова спокойна, толкова сериозна, сякаш обсъждаше прогнозата за времето.
— Знаеш, че те искам!
— Да. — Ана се усмихна. — Да, знам. — Направи крачка напред, а той отстъпи назад. Дали така я прелъстяваше? Тя не отделяше очи от него. — Виждам го всеки път, когато те погледна, чувствам го, когато ме докоснеш. Ти беше много търпелив, много мил. Удържа на думата си нищо да не се случи между нас, преди аз да го реша.
— Опитвам се. — Бун направи още една залитаща крачка назад. — Не е лесно.
— За мен също. — Ана остана там, където беше. Сребристият халат проблясваше на слънцето. — Трябва само да ме приемеш, да приемеш, че имам желание да ти дам всичко, което мога. Вземи го и дано да е достатъчно.
— За какво ме молиш?
— Да си ми първият — отговори тя простичко. — Да ми покажеш каква може да бъде любовта.
Той се осмели да протегне ръка и да докосне косата й.
— Сигурна ли си?
— Съвсем сигурна. — Протегна двете си ръце като покана и молба. — Искаш ли да ме заведеш в леглото и да бъдеш мой любовник?
Как можеше да й отговори? Никакви думи не биха могли да изразят какво става в него в този момент. Затова, без да хаби думите, я грабна в ръцете си. Понесе я, сякаш бе изящната фея, която й бе подарил. Наистина, мислеше за нея по този начин и го обземаше паника, че може да не е достатъчно внимателен, достатъчно сдържан. Бе толкова лесно да се нарани такава нежност.
Когато стигна до стълбите и започна да се изкачва по тях, сърцето му се блъскаше като побесняло от очакване и страх.
Заради нея би искал да е нощ, осветена от свещи и изпълнена с тиха музика и сребриста лунна светлина. И въпреки това по някаква причина му се струваше правилно да я люби за пръв път сутринта, когато слънцето се издига в дълбокото синьо небе, музика е песента на птиците в нейната градина и вятърът, звънтящ в закачените по прозорците й камбанки.
— Къде? — попита Бун и Ана посочи към вратата на спалнята си.
Миришеше на нея — смесица от женски аромат и парфюмирана пудра. И още нещо, което не можеше да разпознае. Нещо като дим и цветя. Слънцето струеше весело през развяващите се пердета и обливаше огромното старинно легло с извисяваща се резбована табла.
Заобиколи сандъка, очарован от дъгата, която хвърляха провесените на тънки нишки пред всеки прозорец кристали. Дъга вместо лунна светлина, помисли той и я положи на леглото.
Сега бе глупаво да е нервна, каза си тя, но когато протегна ръце да го задържи до себе си, те леко трепереха. Искаше го, ала въпреки това спокойствието, което изпитваше допреди миг, бе изчезнало под вълната от страх и страст.