Просто се чувстваше както трябва. Джеси вече свикваше с новото място. Вярно, че му се сви сърцето от страх, когато погледна навън и не я видя никъде. Но пък трябваше да се сети, че тя ще намери с кого да си приказва, кого да очарова.
Тази жена…
Бун се намръщи и сложи капака на тенджерата, за да остави соса да къкри. Странно, помисли той, докато си сипваше кафе, за да го изнесе на верандата. Само веднъж я погледна и веднага разбра, че Джеси е в безопасност. В сивите й очи нямаше нищо друго, освен нежност. Неговата реакция, лично неговата реакция бе причината да се напрегнат мускулите му, да прозвучи грубо гласът му.
Желание. Много бързо, много болезнено и напълно неуместно. Не бе чувствал такова желание към жена, откак… Усмихна се. Откак се бе родил. С Алис всичко бе спокойно и в реда на нещата — едно сладостно и неизбежно единение, което той винаги щеше да цени.
А това сега бе като да те влачи подводно течение, когато се опитваш да стигнеш до брега.
Е, напомни си Бун, загледан в кръжащата над водата чайка, отдавна не му се бе случвало. Лесно можеше да се обясни и оправдае една нормална реакция към една красива жена. А тя бе красива по един спокоен, класически начин, пълна противоположност на бурната му реакция към нея. Не можеше да не се противопостави на това. Нямаше нито време, нито настроение за каквато и да е реакция към каквато и да е жена.
Трябваше да мисли за Джеси.
Той извади от джоба си цигара и я запали, без да забелязва, че се бе загледал към живия плет от рози отвъд ливадата.
Анастасия. Името определено й подхождаше — старомодно, елегантно, необикновено.
— Татко!
Бун се стресна като ученик, когото директорът бе хванал да пуши в тоалетната. Прокашля се и се усмихна глуповато на намръщената си дъщеря.
— Не се сърди, намалил съм ги до половин кутия на ден.
Тя скръсти ръце.
— Вредят ти. Дробовете ти се цапат.
— Знам. — Той хвърли цигарата. Не можеше дори да си дръпне за последно, когато малките очички го гледаха така осъдително. — Ще ги оставя. Наистина…
Тя се усмихна — обезкуражаващо многозначителна усмивка. Бун пъхна ръце в джобовете си.
— Прости ми, нали няма да ме затвориш в карцера, задето тайничко съм си дръпнал веднъж?
Вече простила, Джеси се спусна със смях да го прегърне.
— Ти си глупав!
— Аха… — Той я подхвана под мишниците и я вдигна да я целуне. — Ти пък си малка.
— Някой ден ще стана колкото теб! — Тя обви крака около кръста му и се отпусна назад, докато увисна надолу с главата. Това бе една от любимите й игри.
— Ами! — Бун я хвана здраво, така че косата й да докосне пода. — Аз винаги ще съм по-голям от теб! — Вдигна я високо. — И по-умен, и по-силен! — Потърка я с наболата си брада, докато тя започна да се извива и да пищи от смях. — И по-хубав!
— И по-гьделичкав! — извика тя победоносно и заби пръсти в ребрата му.
Това бе слабото му място. Той се стовари на пейката заедно с нея.
— Добре, добре, стига! — Затаи дъх и я притисна по-силно. — Ти винаги ще бъдеш по-голям мошеник.
Със зачервени бузки и светнали очи Джеси го възседна.
— Харесва ми нашата нова къща!
— Нали? — Приглади косата й и както винаги изпита удоволствие от усещането. — И на мен.
— Може ли след вечеря да отидем на брега да погледаме за тюлени?
— Разбира се.
— И Дейзи ли?
— И Дейзи… — Огледа се, защото вече имаше опит с пудели, които обичат да дъвчат чорапи. — Къде е тя?
— Спи. — Джеси облегна глава на гърдите на баща си. — Много е уморена.
— Сигурно. Беше тежък ден. — Бум се усмихна, целуна я по върха на главата и я усети как се прозява и се намества.
— Любимият ми ден. Трябва да се обадя на Ана. — Клепачите й натежаха и тя ги затвори, унесена от ударите на сърцето на баща й. — Тя е хубава. Ще ми по-каже как се садят цветя.
— М-м-м-м…
— Тя им знае на всичките имената. — Джеси пак се прозя и когато отново заговори, гласът й бе сънливо дрезгав: — Дейзи я близна по лицето, а тя дори не се ядоса. Само се засмя. Смехът й е хубав. Като на фея — довърши шепнешком и заспа.
Бун отново се усмихна. Какво въображение имаше дъщеря му… Обичаше да мисли, че го бе наследила от него. Прегърна я нежно.
Ана вървеше неспокойно по каменистия бряг и мислеше. Просто не можеше да остане вътре, да се занимава със своите растения и треви, когато я преследваше това безпокойство.
Вятърът ще да го издуха, реши тя и подложи лице на влажния бриз. Една хубава дълга разходка, и отново щеше да намери онова удовлетворение, онзи покой, който бе част от нея както дишането.