Бун проникваше по-дълбоко, още по-дълбоко, изпълваше я, издигаше я към гребена на най-високата вълна. Когато Ана все пак извика и тялото й потрепери от този връх, той зарови лице в косите й и си позволи да я последва.
Бун гледаше танца на светлината по стените и слушаше как сърцето на Ана бавно се успокоява. Тя лежеше тихо под него, обвила ръце около тялото му, и го галеше по косата.
Не си бе представял, че може да бъде така. Това бе глупаво, помисли той. Бе имал и други жени. Нещо повече, бе обичал — толкова силно, колкото може да се обича. И все пак това сливане бе повече, отколкото бе очаквал или изпитвал.
Нямаше как да й го обясни, след като не можеше да го обясни и на себе си.
Целуна я по рамото и се надигна да я погледне. Очите й бяха затворени, а лицето — поруменяло и съвсем спокойно. Дали имаше някаква представа колко много неща се бяха променили и за двама им след тази сутрин?
— Добре ли се чувстваш?
Ана поклати глава и го разтревожи. Бун веднага се надигна на ръце, за да не й тежи. Ресниците й трепнаха и той видя сивите й замъглени очи.
— Не се чувствам добре. — Гласът й бе нисък и гърлен. — Чувствам се чудесно. Ти си чудесен. — По красивите й устни затрептя усмивка. — Това е чудесно.
— Уплаши ме. — Той отметна косата от бузата й. — Струва ми се, че никога не съм бил толкова нервен. — Устните й го чакаха и Бун се наведе да я целуне. — Съжаляваш ли?
— Имам ли вид като да съжалявам? — вдигна вежди тя.
— Не. — Без да бърза, той изучаваше лицето й, прокарвайки пръст по него. — Имаш малко самодоволен вид. — И това му доставяше голямо удоволствие.
— Чувствам се много самодоволна. И мързелива. — Ана се протегна малко и Бун се намести, за да може тя да облегне глава на рамото му.
— Честит рожден ден.
Ана отново се засмя:
— Това беше най… Най-неповторимия подарък, който съм получавала.
— Най-хубавото му е, че можеш да го получаваш отново и отново.
— Още по-добре. — Тя отметна глава и сега очите й бяха сериозни. — Ти беше много добър с мен, Бун. Много ми беше хубаво.
— Не бих казал, че това е проява на благородство. Желая те от първия път, когато те видях.
— Знам. Това ме изплаши… И ме развълнува. — Ана сложи длан на гърдите му и за миг й се прииска да могат да останат вечно така, сгушени един в друг под слънчевата светлина.
— Това променя нещата.
Ръката й замря и се напрегна.
— Само ако ти искаш да е така.
— Тогава аз искам да е така. — Той седна и я вдигна със себе си, за да я погледне в лицето. — Искам да бъдеш част от моя живот. Искам да бъда с теб колкото е възможно по-често… И не само така.
Ана почувства как старият разяждащ страх отново се надига. Да бъде отхвърлена — това сега щеше да я опустоши.
— Аз съм част от твоя живот. Сега винаги ще бъда.
Бун видя нещо в очите й, почувства го в напрежението, внезапно завладяло стаята.
— Но?
— Няма „но“ — заяви тя бързо и го прегърна. — Няма „и“. Сега няма нищо. Само това. — Целуна го и вложи в тази целувка всичко, което можеше. Знаеше, че мами и двамата, като го спира. Не знаеше как да му предложи, как да го задържи до себе си. — Аз ще съм тук винаги, когато ме пожелаеш, докато ме желаеш. Обещавам ти.
Вкопчи се в него и той се изруга наум. Отново я насилваше. Как можеше да очаква Ана да е влюбена в него само защото са правили любов? Дори не бе сигурен какво изпитва самият той. Всичко бе станало прекалено бързо и се бе поддал на моментното чувство. Докато я прегръщаше си напомни, че трябва да се съобразява не само със собствените си потребности.
Имаше и Джеси.
Това, което се случваше с Ана, щеше да засегне дъщеря му. Затова не можеше да си позволи да греши, да действа импулсивно и да се обвързва, преди да е сигурен.
— Няма да бързаме — подзе Бун, ала почувства как го пробожда обида, защото Ана веднага се отпусна. — Ако обаче някой друг почука на вратата ти да ти носи подаръци или да поиска чаша захар…
— Ще го изритам. — Тя го прегърна силно. — Няма никой друг, освен теб. — Обърна глава и притисна устни към врата му. — Ти ме правиш щастлива.
— Мога да те направя още по-щастлива.
— Наистина ли? — засмя те Ана.
— Не по този начин. — Развеселен и поласкан, той захапа долната й устна. — Поне не веднага. По-скоро си мислех да сляза долу и докато ти се излежаваш и ме чакаш, да приготвя обед. А после отново да те любя. И отново.
— Ами… — Звучеше примамливо, но тя прекалено добре си спомняше какво остава в кухнята, след като Бун бе готвил. Освен това наоколо имаше прекалено много шишенца и бурканчета, които той можеше да използва не както трябва. — Хайде да направим иначе. Ти ще чакаш тук, а аз ще сготвя обеда.