— Ти си влюбена в него.
— Да. Много съм влюбена.
— А той?
Ана се поколеба.
— Не знам.
— Ох, Ана…
— Аз не се свързвам с него по този начин. — Гласът й отново стана твърд. — Би било нечестно, докато не съм му казала каква съм и не съм имала смелостта да му призная моите чувства. Знам, че не съм му безразлична. Не е нужно да имам дарба, за да го разбера. Това ми е достатъчно. Когато има нещо повече, ако има нещо повече, той ще ми каже.
— Никога не съм преставала да се изненадвам колко дяволски упорита си ти.
— Аз съм Донован — възрази Ана. — А това има значение.
— Съгласна съм. Трябва да му кажеш. — Моргана хвана Ана за ръцете, преди да бе успяла да се извърне. — Ох, знам. Мразя някой да ми дава съвет, който не искам да чуя. Ала ти трябва да се освободиш от миналото и да гледаш към бъдещето.
— Аз гледам към бъдещето. И искам Бун да бъде в него. Трябва ми повече време. — Гласът й пресекна и тя стисна устни, за да го овладее. — Моргана, аз го познавам. Той е добър човек. В него има съчувствие, въображение и щедрост, които дори не осъзнава. Освен това има дете.
Когато Ана този път се извърна, Моргана бе принудена да се хване за масата.
— От това ли се страхуваш? Да приемеш чуждо дете?
— О, не! Аз я обичам. Кой би могъл да не я обича? Тя е центърът на неговия свят, както би трябвало да бъде. Няма нищо, абсолютно нищо, което не бих направила за който и да е от тях.
— Обясни ми тогава.
Ана се зае да плакне твърдо сварените яйца.
— Искаш ли малко копър? Нали знаеш колко обича чичо Дъглас варени яйца с копър.
Моргана стовари един буркан на масата.
— Ана, обясни ми!
Трепереща от нерви, Ана го отвори.
— Ох, ти не знаеш какъв късмет имаш с Наш. Да срещнеш някой, който да те обича така, независимо от всичко…
— Разбира се, че знам. Но какво общо има Наш с това?
— Колко други мъже биха приели някоя от нас толкова пълно? Колко биха искали да се оженят или да приемат една вещица като майка на детето си?
— В името на Фин! — Нетърпението в гласа й бе смекчено от факта, че отново трябваше да седне. — Анастасия, говориш, сякаш сме стари вещици, яхнали метла, и с кикот пресичаме млякото в майчините гърди.
Тя не се усмихна:
— Не мислят ли повечето точно по този начин за нас? Робърт…
— Чумата да го тръшне Робърт!
— Добре, де, забрави за него — съгласи се Ана и махна с ръка. — Колко пъти през вековете сме били гонени и преследвани, заплашвани и заточвани само заради това, че сме такива, каквито сме родени да бъдем? Аз не се срамувам от своята съдба. Не съжалявам заради моята дарба или моето наследство. Ала не мога да понеса да му го кажа, а той да ме погледне, сякаш… — Тя се засмя безрадостно. — Сякаш разбърквам казан, пълен с гадини и отровни билки.
— Ако те обича…
— Ако — повтори Ана. — Ще видим. А сега мисля, че трябва да полегнеш за един час.
— Ти просто сменяш темата — започна Моргана, но в този момент в стаята се втурна Наш с коса, оплетена в паяжини — за щастие, изкуствени — и сатанински блясък в очите си.
— Трябва да видите това! Невероятно е. Толкова съм добър, че и аз се плаша от себе си. — Той грабна от масата един стрък керевиз и го задъвка. — Елате, де, не стойте там.
— Аматьори — въздъхна Моргана и се надигна.
Докато двете жени хвалеха неговите холограми на духове във фоайето, се чу шум от кола.
— Пристигат! — съобщи Ана и нетърпеливо се втурна към вратата. Изведнъж замръзна. Докато да се обърне, Моргана се отпусна в ръцете на Наш.
Той моментално побледня като своите духове.
— Любов моя? Да не би… Боже мой!
— Всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух, а Ана я подкрепи от другата страна. — Само малък пристъп, честна дума. — Облегна се върху Наш и се усмихна на Ана: — Струва ми се, че Денят на Вси светии е много подходящо време за раждане на близнаци.
— Абсолютно няма за какво да се безпокоиш — успокояваше Дъглас Донован зетя си Наш. Той бе висок мъж, като сина си, и гарвановочерната му грива едва бе започнала да посребрява. За случая бе избрал черна вратовръзка и фрак и ги подчертаваше с неонови гуменки с портокалов цвят, които му доставяха огромно удоволствие с това, че светеха в тъмното. — Раждане. Най-нормалното нещо на света. И тази нощ е идеална за това.
— Прав си… — Наш преглътна буцата в гърлото си. Къщата бе пълна с хора — вещици и вещери, ако човек искаше да е точен — а жена му седеше на дивана и изглеждаше, сякаш ни най-малко не й пука, че вече от три часа ражда. — Може пък да е било фалшива тревога.
Камила долетя в украсената си с пайети бална рокля и го потупа по рамото с ветрилото си от пера: