— Имах намерение да го направя поне в спалнята.
— Предполагам, че по някое време ще стигнем и там. — Ана видя тревогата в очите му и го хвана за ръката: — Бун, мислиш ли, че мога да се сърдя, задето толкова ме желаеш?
— Мислех, че може да се сърдиш, защото това не беше както си свикнала.
Тя с усилие седна и премигна от болката, която не след дълго щеше да е синина.
— Не съм от стъкло. Няма начин да се обичаме, който да не е правилен. Но… — Обви ръце около врата му и се усмихна дяволито: — При тези обстоятелства съм доволна, че го направихме в къщата.
Той плъзна ръце по бедрата й заради удоволствието да повдигне тялото й към себе си.
— Моята съседка е с много широки възгледи.
— Чувала съм това. — За опит Ана улови долната му устна между зъбите си. Спомняйки си какво удоволствие й доставяше да усеща устните му да обхождат лицето й, започна лениво пътешествие по неговото лице. — За щастие моят съсед проявява голямо разбиране към страстта. Съмнявам се дали нещо би могло да го шокира, дори ако му кажа, че нощем, когато съм сама в леглото, често си мисля за него.
Бе невъзможно, ала Бун усети как в него отново се надига дълбоко, тъмно желание.
— Наистина ли? И какво си мислеше?
— Как той идва при мен… — Дишането й започна да се учестява, защото устните му се спуснаха към рамото й. — Идва в леглото ми като демон на нощта, когато във въздуха гърми буря. Виждам очите му, кобалтовосини на светлината на светкавицата, и знам, че ме желае, както никой друг досега не ме е желал и никога няма да ме желае.
Той много добре знаеше, че ако не направи нещо веднага, ще си останат проснати на стълбите, затова стана и я понесе нагоре.
— Не мога да ти дам светкавицата.
— Вече ми я даде — усмихна му се тя.
По-късно, часове по-късно те седяха на разхвърляното легло и ядяха пици на светлината на свещи. Ана бе загубила представа за времето и нямаше нужда да знае дали е полунощ или скоро ще съмне. Бяха се любили, говорили, смели и отново любили. Никоя нощ и живота й не бе по-прекрасна. Какво значение имаше времето?
— Гуинивиър не е била героиня. — Тя облиза соса от пръстите си. Бяха обсъждали епична поезия, съвременна анимация, древни легенди и фолклор и класически ужас. Ана не помнеше как бяха се върнали до Артур и Камелот, но по въпроса за кралицата на Артур бе непреклонна. — И определено не е трагична фигура.
— Струваше ми се, че една жена, особено състрадателна като теб, би се отнесла с повече симпатия към нейното положение. — Бун се замисли дали да си вземе последното парче от картонената кутия, която бяха разположили в средата на леглото.
— Защо? — Тя взе парчето и започна да му го подава на хапки в устата. — Гуинивиър е изменила на съпруга си, помогнала е да се съсипе едно кралство, и всичко това защото е била слабоволева и разглезена.
— Била е влюбена.
— Любовта не извинява всички постъпки. — Ана наклони глава и с любопитство го огледа на блещукащата светлина. Той изглеждаше страхотно мъжествен, както беше само по шорти, с разрошена коса и набола брада. — Не е ли това чисто мъжко качество? Да се намират извинения за неверността на жената, само защото е описана романтично.
Бун не мислеше, че това е точно обида, ала все пак малко се смути.
— Просто мисля, че не е имала контрол върху положението.
— Разбира се, че е имала. Имала е избор и е избрала лошо, също както и Ланселот. При всички тези красиви приказки за галантност, кавалерство, героизъм и вярност да оправдаваш, че са предали един човек, който ги е обичал и двамата, само защото не са можели да се контролират? Това са глупости.
Той се засмя и отпи от виното си.
— Изненадваш ме. Аз пък си мислех, че си романтична. Една жена, която бере цветя на лунна светлина, събира статуетки на феи и магьосници, да мрази бедната Гуинивиър, защото обичала неразумно?
— Бедната Гуинивиър! — кипна тя.
— Почакай — засмя се Бун, който чудесно се забавляваше. На нито един от двамата не им идваше наум, че спорят за хора, които повечето смятат за измислени. — Да не забравяме и за някои от останалите играчи. Мерлин е трябвало да наблюдава събитията. Защо нищо не е направил?
Ана изискано почисти трохите от босите си крака.
— Един магьосник няма право да се намесва в съдбата.
— Хайде де, нали говорим за най-силния магьосник. Едно малко заклинание, и нещата можеха да се оправят.
— И да се промени живота на безброй хора — напомни му тя. — Да се изкриви историята. Не, той не е можел да го направи, дори и заради Артур. Хората — и магьосници, и крале, и смъртни — са отговорни за собствената си съдба.
— Нищо обаче не му е попречило да подтикне към прелюбодеяние, като помогнал на Ютър да се предреши като херцога на Корнуол и да отиде в Тинтаджъл, така че Игрейн да забременее с Артур.