— Чакай! — Хвана ръцете й. Знаеше, че ако сега Ана го докосне, никога няма да успее да се въздържи. — Нека аз…
— Не. — Преливаща от една нова увереност, тя намери устните му и ги завладя. — Нека аз.
Пръстите й се затвориха около него, галещи, потупващи, леко стискащи, докато дишането му стана неравномерно и дрезгаво. Почувства бързото му безпомощно трепване и изпита нов триумф и веднага след това неудържимото желание да го има, целия.
— Ана… — Последните му връзки с реалността се късаха. — Ана, не мога…
— Ти ме желаеш. — Опиянена от силата си, тя отметна глава назад. — Тогава вземи ме. Веднага.
Приличаше на богиня, излязла от морето. Мокри кичури коса като тъмно злато се спускаха по раменете й. Кожата й блестеше. В очите й имаше тайни, тъмни загадки, които никой мъж не би могъл да разгадае.
Беше прекрасна. Беше великолепна. И беше негова.
— Хвани се за мен. — Бун я подпря на стената и повдигна бедрата й. — Хвани се.
Ана обви ръце около него, без да затваря очи. Той я взе там, където бяха, под шуртящата вода. Тя простена името му и отпусна глава назад. През парата видя техните преплетени отражения — не можеше да се разбере къде свършва неговото тяло и къде започва нейното.
Със стон на неизразимо удоволствие отпусна глава на рамото му. Бе загубена. Загубена. Слава Богу.
— Обичам те… — Нямаше представа дали думите бяха в главата й, или се бяха отронили от устните й. Но ги повтори отново и отново, докато тялото й се разтресе в конвулсии.
Бун се опря безсилно на стената. Сърцето му все още биеше оглушително в ушите му. Затвори ръце върху раменете й.
— Кажи ми го сега.
Устните й се усмихваха, ала Ана леко се олюля и го погледна с премрежени очи.
— Какво да ти кажа?
Пръстите му се стегнаха и погледът й се проясни.
— Че ме обичаш. Кажи ми го сега.
— Аз… Не мислиш ли, че трябва да се изсушим? Доста време сме във водата.
Той нетърпеливо затвори крановете.
— Искам да те гледам, докато ми го казваш, и искам поне малко да съм на себе си. Ще останем тук, докато те чуя отново да ми го кажеш.
Тя се поколеба. Бун може би нямаше представа, че я кара да направи следващата крачка към това да го има… Или да го загуби. Съдба, помисли Ана, и избор. Време беше да направи своя избор.
— Обичам те. Нямаше да съм тук с теб, ако не те обичах.
Очите му бяха много тъмни, много настойчиви. Пръстите му бавно се отпуснаха, лицето му омекна.
— Имам чувството, че години съм чакал да го чуя това.
Тя приглади мократа му коса.
— Трябвало е само да попиташ.
Той хвана ръцете й.
— А ти не трябва. — Ана вече започваше да трепери, затова я издърпа от душа и я уви в една хавлия, после я прегърна, за да й стане по-топло. — Анастасия… — В него се надигна нежност. Докосна с устни косата й, бузата й, устните й. — Ти няма нужда да питаш. Аз те обичам. Ти върна в моя живот нещо, което мислех, че никога вече няма да имам, никога вече няма да искам.
С пресекваща въздишка тя притисна лице към гърдите му. Това бе истинско, помисли Ана. Това бе нейно. Тя щеше да намери начин да го запази.
— Ти си всичко, което някога съм искала. Не спирай да ме обичаш, Бун. Не спирай.
— Не бих могъл. — Той я отдръпна. — Не плачи.
— Не плача. — Сълзите блестяха в очите й, но не падаха. — Аз не плача.
„Анастасия не пролива сълзи, ала заради теб ще пролее.“
Думите на Себастиан зазвъняха неприятно в главата му. Бун ги заглуши. Та това бе смешно. Той не би сторил нищо, с което да я нарани. Отвори уста, но отново я затвори. Една пълна с пара баня не беше мястото за предложението, което искаше да направи. Освен това имаше неща, които трябваше да й каже преди това.
— Ела да ти намерим друга риза. Трябва да поговорим.
Ана бе прекалено щастлива, за да обърне внимание на смущението му. Засмя се, когато Бун я занесе обратно в спалнята и нахлузи през главата й друга своя тениска. Замечтано наля две чаши вино, докато той си обуваше джинсите.
— Ще дойдеш ли с мен? — протегна й ръка Бун и тя с удоволствие я пое.
— Къде отиваме?
— Искам да ти покажа нещо. — Поведе я по тъмния коридор към своя кабинет. Ана радостно се завъртя в него:
— Тук работиш, нали?
Имаше широки прозорци без пердета с рамки от черешово дърво. На дъсчения под бяха проснати две избелели черги. През двете капандури струеше звездна светлина. Един трудолюбив на вид компютър, топовете хартия и лавиците с книги показваха, че това бе работно място. Ала той бе добавил очарование с илюстрациите в рамки и колекциите от дракони и рицари, които я заинтригуваха. На почетно място на висока поставка стоеше крилатата фея, която бе купил от Моргана.